приказки за възрастни

МИРОСЛАВА ПАНАЙОТОВА

2013

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

 Имало едно време тишина. После дошъл шумът. Той съборил всичко от небето. Падали камъни и правели дупки в полето. Планините се клатели и потъвали уморено. Дошъл принцът на кон от стрела. Погледнал принцесата и казал:

 - Ставай, момиче! Ти не си принцеса, но умееш много неща. Не вярваш ли? Погледни това. Показал й цветето, което държал в ръката си.

 - Можеш ли да го превърнеш в нещо, което се смее?

Набедената принцеса поклатила глава.

 - Нима и това не можеш?

 - Никой не ме е учил... - прошепнала тя, още в полусън.

 - Човек се учи сам - казал принцът. - Подай ръка.

 Принцесата станала от земята и се отупала от стогодишния прах и от този, който вдигали бурята и сътресението.

 - Нищо не разбирам, човече. Какво ми говориш и кой си ти?

 - Аз съм този, за когото отдавна си чувала, преди да заспиш. Не помниш ли?

 - Отдавна не помня нищо.

 - Дори своето име?

 - Казвам се Неверие.

 - Чие?

 - Хорско.

 - Къде са хората?

 - Не виждаш ли? Те падат.

 - Не! - извикал принцът. - Раждат се отново, за да бъдат други.

 - Да не искаш да кажеш, че е дошло Второто пришествие?

 - Нищо подобно. Аз не вярвам в това.

 - Но не и аз - принцесата се прозяла и легнала в по-удобно положение, за да заспи отново. - Гръмотевиците не ме плашат. Спя добре и на шум.

 - Кой те е учил на това?

 - Не помня такива подробности.

 - Искам да ми разкажеш всичко за себе си.

 Принцесата хъркала в съня си.

 - Стани! - разтърсил я нервно принцът. - Ти си длъжна да благодариш на своя спасител.

 - От какво ме спасяваш ти, Нещастнико! Не виждаш ли, че ми е скучно! Този свят ме приспива.

 - А сънищата?

 - Те не свършват никога, любими - промърморила принцесата и отново задрямала.

 Всички наоколо се умълчали, жадни да чуят развръзката.

 Принцът извадил меча си и с един замах разсякъл възела на съня.

 Принцесата пак се събудила.

 - Какво правиш ти, Негоднико! Аз умея само да спя!

 - Ще поговорим за това друг път. Сега - на работа!

 - Къде се е чуло и видяло принцеса да работи?

 - Ти не си принцеса, мила, а и кой ти го е казал? Отдавна ли се е случило?

 - Хм, не помня. Знаеш ли какво... Разкажи ми продължението.

 - Чие продължение?

 - На съня, който прекъсна.

 - Но аз не го зная.

 - Би трябвало да го знаеш, принце! Такива като теб знаят всичко.

 - Само така ти се струва.

 Бурята се засилила. Наблизо паднал гръм. Горящото дърво, поразено от стихията, се наклонило към тях и опърлило косата на принцесата, подаваща се от прозореца. Тя завикала. Принцът изтичал за кофа с вода.

 Когато се върнал, принцесата липсвала.

 - Принцесо! - зовял спасителят, махайки безполезно с ръце.

 Часовникът показвал ранен следобед. Всички спящи в двореца, отдавна разсънени, също го напуснали.

 Но принцесата не била отишла далече. Пантофите й лежали на пода, а боса тя не обичала да ходи по тревата. Принцът разтворил вратите, които се мержелеели пред очите му, но не я открил в нито един шкаф. Нямало я и в съседните стаи. Дворецът бил безлюден. Градината също изглеждала безлюдна. Бурята си отивала.

 Принцът седнал на един камък, приспособен за украса. Небето се избистряло. Било време за цигара. Когато обаче потърсил в джобовете си запалка, разбрал, че и тя липсва. Нали палел цигарата си от свещ, за да бъде в духа на старото време.

 Той се замислил. Изгрявало слънце. Сенките на дърветата се хвърляли по тревата като малки зайчета, които не са гладни. И принцът не бил гладен. Свикнал на диета, той бил половин стоик. Такава била и принцесата, сто години не била слагала нищо в устата си - с изключение на оня наркотик, който я приспал. Но това било шега в сравнение с това, което употребили другите през този период.

 Птичките запели. Естественият парк в двореца добивал очарование. Човек би помислил, че тук се разхождат диви животни, но не се виждало нито едно. Само патици плували в езерото и се радвали на отражението си. Земята все още била мокра, но започвала да изсъхва. Парите, които се вдигали от нея, били благоуханни.

 Принцът наклонил глава напред и видял следа от крака на принцесата. Тръгнал в посоката, очертана от тази неблагодарница, и се озовал в един храсталак. Принцесата четяла вестник, кръстосала крака, и умерено подръпвала носа си. Кичур коса падал над очите й, правейки слаба сянка.

 - След малко ще ме заболи глава - казала принцесата. - Бих изпила един аспирин, но предпочитам лечение с хипноза. Как си по тая част, принце?

 - Лекувам само болни от рак - с поглед. А на тебе нищо ти няма.

 - Не е вярно, но няма да спорим за това. Знаеш ли колко струва един килограм сирене? Нямам пари, а съм гладна.

 Принцът поклатил глава. Знаел цената, но нямал пари. Бил ги изгубил по пътя.

 Тръгнали двамата, принцът и принцесата, към един ъгъл на близката улица и протегнали ръка, но преди това седнали по турски и се приготвили да просят.

 Минавали хора, но не пускали стотинки.

 Слънцето греело все по-силно над главите им.

 - Ще си останем гладни, така ми се струва - казала принцесата и се изправила.

 Застанал до нея и принцът с омърлушен вид. Изведнъж се сетил:

 - Ще си продам ботушите и ще си купим нещо за ядене.

 Изтичал към антикварния магазин. След малко се върнал доволен:

 - Ставай, всичко е наред! Ще те водя в ресторант.

 Но там отказали да ги обслужат, защото били боси. Започнали лечение с глад на въображаеми болести.

 Потърсили работа в трудовата борса, но там им казали, че в цирка свободни места няма. Тогава тя решила да пее. Избрала едно празно място на тротоара, но в последния миг се отказала и предложила да гледа на ръка. Наричали я циганка, но това не й правело впечатление. За съжаление, не владеела и тоя занаят, а принцът знаел само да играе на карти и да свири на пиано, посредствено. Истинска радост ги обзела, когато се досетили, че е възможно да има и друго разрешение на въпроса. Тя открила сред пръстените си от зелена трева една малка хартийка, която говорела с човешки глас. Попитали я какво да правят със себе си. Хартийката обаче им казала да си гледат работата. Все пак оползотворили няколко минути в надежда, което не е малко. Докато се смрачавало, те правели планове за бъдещето, но дошъл полицай и казал:

 - Освободете мястото! Не знаете ли нещо за решението на кмета?

 - Чували сме.

 Станали оттам и се преместили на юг, подслонили се на една пейка и започнали да говорят за гладна любов. Но и от това нищо не излязло.

 - Ще дам двореца под наем! - решила принцесата.

 - Знаеш, че баща ми лиши от наследство всичките си деца, нали? Не се обиждай, но ще живея на твой гръб! - казал принцът.

 - Не се обиждам - отвърнала тя, - но това ще продължи късо време, след което искам да чуя на какво си способен.

 Лицето на принца се изкривило в странна гримаса, която се стопила в последвалата безпомощност.  

 - Какво ще вечеряме? - попитал принцът. - Парите свършиха.

 Наблизо имало акации, чиито плодове ставали за ядене.

 Една от чешмите в градината била изправна и послужила за утоляване на жаждата. Проблемът бил решен.

 На сутринта щели да започнат разпродажбата на вещи от двореца, а дотогава можели да разговарят за промените в света.

 - Ти от кои си? - попитала принцесата. - Аз съм синя, макар и монархистка.

 - Аз съм червен, но ми се спи. От утре започвам работа.

 - Какво ще работиш?

 - Ще продавам вестници.

 - Не е за тебе. Ти си за нещо по-възвишено. Защо не станеш политически лидер?

 - Нямам партия.

 - Ще основем. Сега ще формулираме основните й постулати.

 1. Свобода за всички, които обичат живота

 2. Пълно равенство пред закона

 3. Храна за гладните и вода за жадните

 4. Порция мармалад за мухите

 5. Легенди за старците

 6. Похвално слово за лъжците

 7. Мораториум на всички оръжия

 8...

 - Не съм съгласен с теб. Ти смесваш лъжа и истина, справедливост и безаконие. Аз съм за политика, чиста от пороци. Ще бъда идеалист!

 - Окей? Демокрация.

 - Да се захванем с нещо по-реално - предложил принцът. - Мога да говоря в продължение на седем часа, без да спра. Това не е ли достатъчно, за да си изкарвам прехраната?

 - Става - казала принцесата, - но трябва да намерим последователи. На каква тема са излиянията ти?

 - Предпочитам проблемите за живота и смъртта.

 - Скучно.

 Спорът продължил дълго, но без резултат.

 Когато двамата се върнали в двореца, за да отдъхнат, било полунощ.

 На сутринта изгряващото слънце ги събудило и ги погалило с ранните си лъчи. Те все още вярвали в него.

 - Ще стана писател - заявил принцът.

 - Добре звучи - казала принцесата и повдигнала рамене.

 После започнали разпродажбата.

 Така живели около месец. Когато принцесата попитала принца как върви книгата, той отвърнал:

 - Наближава мигът, в който героите ми ще катастрофират. После всичко ще се оправи. Само единият ще накуцва с левия си крак, но това е маловажно.

 - Какво се случва всъщност, разкажи ми.

 Принцът донесъл ръкописа, седнал на пода и започнал да чете:

 - "Тя се казваше Ани. Това име винаги й бе носило късмет, но днес, по изключение, стана следното... Когато отиваше за хляб, някой зад гърба й каза тихо "Ани" и другите започнаха да се смеят. Тя почувства, че очите й се пълнят със сълзи, но нищо не каза. Трябваше да изтърпи и това поражение, беше свикнала.

 Мъжът до нея се обърна и я загледа грубо в лицето. После тя се нареди на опашката и си каза, че остават малко пари. Когато излезе от магазина, й се стори, че хората са весели, наближаваше Нова година. Сърцето й се сви при мисълта, че и тази Нова година, а също и Коледа, ще прекара сама пред телевизора, освен ако не реши да отиде на гости. Разбира се, второто беше за предпочитане, макар че и то не беше нищо друго, освен самозалъгване."

 - Много интересно - казала принцесата. - А после какво става?

 - После тя се запознава с един мъж, който й казва, че е ...

 - ...тъпа?

 - Да, така й казва.

 - А тя какво отговаря?

 - Бедната жена! Какво може да отговори тя! Толкова ми е жал за нея, че искам да я завия с одеялото.

 - Само това не прави, принце! Нали сме се разбрали. И какво казва тя на мъжа?

 - Казва му да върви по дяволите.

 - Но как му го казва?

 - По един фин начин. Тя също го нарича принц.

 - Колко банално.

 - Всички мъже са принцове за жените, докато ги разочароват, не знаеш ли?

 - Зная, нали също те наричам принц, макар че си един безработен симпатяга, нищо повече.

 - Нека ти прочета думите й, все пак: "Беше лято. Беше зима. Беше топло и студено. Тебе те нямаше. Него го нямаше. Мене ме нямаше. Но имаше една синя и една червена надежда. Те се сдобиха с очакването да победят света с пари. Това беше грешка. Парите са грешка."

 - Колко е хубаво. Колко добре разбираш жените. Но аз не те ревнувам. Вярвам ти. Виждам, че не ходиш никъде.

 - Мислите ми шарят навсякъде.

 - Не се страхувам от мисли, боя се от плъхове - отговорила принцесата. - Кога ще довършиш книгата?

 - Ще ти кажа, когато стане - уверил я той и откачил една ловна пушка от стената. - Искаш ли да направим една малка разходка? Ще убия диво прасе, много е вкусно!

 - Кога ще наемем готвачка? - принцесата облизала устните си.

 - Когато забогатеем от моя писателски труд.

 - Надявам се, че ще е скоро.

 - Дълго ли още ще ме караш да спя сам?

 - Още една нощ, принце.

 - Винаги така казваш.

 Звездите светели в нощта.

 - Не е време за разходки - изрекла принцесата. - Утре ще убиеш невинното животно.

 - Как ще ме задържиш тук?

 - С филма по телевизията. Започва нов сериал за пришълците.

 В този момент една дъска се отковала от пода и оттам се подала една ръка.

 - Идвам да ви разкажа как е най-добре да се прекара времето - изломотила вещицата, която се провряла през цепнатината и ги оставила да й се чудят няколко минути.

 - Добър вечер, мила бабо - отговорили й те в хор, когато дошли на себе си.

 - Какво ще кажете за къщичката от захар, която изядохте?

 - Не бяхме ние.

 - Вие ли ме хвърлихте в пещта?

 - Не.

 - Сега ще видите коя съм аз - казала тя, но една жица се скъсала в нея и тя тупнала безжизнено пред краката им. Започнала да се смалява и не след дълго от нея останал само един чорап с пет дупки на петата.

 - Трябва да го изгорим - казала принцесата.

 - Не виждам смисъл. Можем да го показваме на посетителите. Нашите съквартиранти също ще проявят любопитство - добавил принцът.

 - Никой няма да повярва на разказа ни.

 В това време чорапът се раздвижил пред очите им и се превърнал в диво прасе.

 - Стреляй - казала принцесата, - стреляй!

 - Не е моя работа да унищожавам магии - отвърнал принцът. - Всяка жаба да си знае гьола.

 Когато дивото прасе отскочило към стената и се прилепило към нея, то се превърнало в килим.

 - Нека да стои тук за разнообразие - решила принцесата и донесла ягоди.

 - Отдавна не ми казваш нищо интересно. Скоро ще те напусна - заявил принцът, след което отворил прозореца и скочил на двора. Влязъл свеж въздух в стаята. - Аз си тръгвам - извикал оттам.   - Ще видиш моя гръб.

 - Хубав е, но не го виждам. А кога ще довършиш книгата?

 - На друго място и по друго време - отговорил той. - Ще мина да я взема по-късно.

 Принцесата заплакала. После отворила книгата му и се зачела: "Беше късно. Залезът бе кървав. И досаден. Болката бе тъпа. Жената заплака. Жените винаги плачат, поне в киното, обаче това не е кино и въпреки всичко е като на кино. Жените рядко плачат всъщност. Тя не заплака." Принцесата изтрила очите си с дантелена кърпичка. Нещо й подсказвало, че той ще се върне заради нея, а не само за книгата, но не била сигурна в това. Продължила да чете. "Искаше да заплаче. Откъсна една тревица и започна да я мачка в ръцете си. Все същото. Безсмислено усилие, от което дори не се изморяваш. Наблизо мина камион, после - такси, после - влак, после трамвай, тролей, автобус. Хора - никакви. Небе и земя, къщи. Земята бе твърда. Като камъка, на който бе седнала Ани, която не плачеше. Тя не искаше да плаче. Беше късно."

 След няколко часа принцът се върнал уморен и казал, че всичко е било на шега. Той не искал да сложи край на тази връзка, която всъщност била началото на нещо хубаво.

 - Не обичам експериментите - отговорила принцесата. - Не знаеш до какво могат да те доведат.

 - Не зная - отговорил принцът, - но зная друго. След два дни свършвам книгата. Тя ще има успех и ще видиш как ще се сдобия със самостоятелност. Ще купя хотел на брега на морето, ще се превърна в едър капиталист и ще си говорим като равни! Досега бях под чехъл, но това е към края си.

Принцесата виновно мълчала. Слушала песента на часовника и пресмятала наум колко време прекарали заедно. Три месеца.

 След два дни принцът свършил книгата.

 - Прочети ми края - помолила принцесата.

 - А ти не можеш ли да четеш?

 - Искам да чуя края, преди да прочета цялата книга.

 - Добре, слушай.

 Когато принцът свършил, принцесата попитала:

 - Какви са тези безсмислици?

 - Не е за твоя ум!

 - Виж какво, принце, ако пишеш книги за себе си, трябва да си милионер.

 - Достатъчно е, че съм от царско потекло.

 - Но парите ти са малко.

 - Това вълнува само бездарниците. И не е твоя работа.

 - Аз мислех, че е моя.

 - Парите ти ще бъдат върнати утре или вдругиден, когато стана едър собственик на хотели по крайбрежието, както вече казах. Дори ще свиря в някой клуб там и ще се прочуя като музикант. Броени мигове ме делят от пълния успех.

 - Радвам се за тебе, но започвам да си мисля, че и аз трябва да пропиша или да пропея, както едно време исках. А може би трябва да започна да бродирам. Лошото е, че и това съм забравила. Какво мислиш по въпроса?

 - Прецени сама. Доколкото разбирам, силата ти е в даването на съвети. По-добре стани съветник на правителството или на някоя сляпа баба. Винаги ще се намери такава.

 - Не ми се вярва. Нямах това предвид.

 - Принцесо, ние започваме да се караме, а това не ми харесва. Имаш ли нещо против да се оженя за някоя от поданичките ми?

 - Ни най-малко.

 След седмица принцът вдигнал сватба с парите на принцесата. Все пак тя имала поне дворец, който можела да дава отчасти под наем. Бракуването на принца позволило на принцесата да живее като човек. Подобрило се зрението й, апетитът й се засили и тя започнала да оглежда младите мъже около себе си. Макар и на повече от сто години, тя била твърде запазена. Особено много й харесал Рицарят със синята брада, но като имала предвид клюките около него, принцесата се въздържала от любовни обяснения. Един ден забелязала синеокото джудже, с което си играела в детските години. След бурята всички заспали царедворци се разбягали, но ето че един се върнал, истински стар приятел. Джуджето се казвала Иванчо.

 - Ела да поиграем шах, Иванчо - казала принцесата на джуджето.

 - Както кажеш, принцесо.

 Тя винаги печелела. Джуджето спазвало добрия тон. Веднъж й казало, че ако иска да преуспее, трябва да се омъжи за някой бизнесмен или самата тя да опита силите си в бизнеса. Принцесата отвърнала:

 - Не. Достатъчно е това, което правят другите в тази област. Чу ли за принца?

 - Разбрах, че се е удавил в морето.

 - Не, само се опитвал да спаси последната стотинка, но една риба я глътнала.

 След забележката джуджето възпитано замълчало по въпроса. А принцесата си оставала бедна, неизвестна и вън от играта. Даже ставала все по-стеснителна. Но когато наближила двеста години, започнала да се поотпуска. Гърбът й също се отпуснал - не се прегърбила, просто станала по-гъвкава.

 Тогава дошли извънземните. Те носели факли. Явно, тяхната цивилизация не била толкова развита, но притежавали кораби по наследство от катастрофирали мутанти. Извънземните имали по една бенка на челото си, направена с флумастер. Всеки избирал цвета, който предпочита.

 След време принцесата успяла да се превърне в знаменитост. Дори само с това, че дава дворец под наем. Един извънземен се заинтересувал от нея и я помолил за кратко интервю. Тя не му отказал - дори го поканила на чай. Извънземният с лекота общувал с нея, благодарение на дългите си уши, които приемали и превеждали всякаква информация. Между двамата протекли разни химически реакции, впоследствие на което принцесата обявила, че е влюбена. Позната костенурка решила да ги венчае. Избрали близкото дърво за олтар и си разменили пръстени. Извънземният с чудното име Зики научил две земни думи - "обичам те", а тя научила три извънземни - "не те обичам", но не ги използвала, защото всъщност била хлътнала сериозно, щяла да излети след няколко месеца за Зикалания, родината на пришълците с фосфоресциращи очи. Всичко вървяло много добре, но един ден отново се появил принцът, който наскоро пак останал вдовец. Той дошъл при нея и я помолил със сълзи на очи да се разведе, но тя казала:

 - Още не съм консумирала брака си.

 - Добре, консумирай го по-бързо и ми се обади, когато свършиш. Чакам те в кантората си.

 Неотдавна принцът се замогнал малко и вече можел да помисли за себе си. Тогава си спомнил, че някога точел зъбите си за принцесата, обаче се разминали случайно. Сега обаче тя решила да бъде старомодна.

 - Не одобрявам разводите - отсекла тя.

 - Аз те обичам.

 - Това е смешно - казала тя. - Винаги съм се смяла на тези думи. Само Зики умее да ги произнася нежно.

 - Навярно си влюбена в ушите му.

 - Не можеш да си представиш какво удоволствие може да ти достави нетрадиционното.

 - Купи си магаре.

 - Няма  нужда, принце. То е пред мен - засмяла се принцесата.

 Дори тези думи не разубедили принца в плановете му за любовна победа, но принцесата със стегнато гърло се приземила на Зикалания. Там имало сини дървета и четирилистни детелини. Когато един ден тя се възхищавала на зеленото слънце, червен гущер й казал, че знае много приказки за Земята. Предложил й приятелството си. Тя приела. Нямала друг избор. Зики дремел в леглото си от въшки и се чешел разсеяно.

 НАПАДЕНИЕ

 Имало едно време една стая, която нямала прозорци. Там живеел един човек, който мислел за много неща. От известно време той решил да избере този начин на живот, за да може да продължи да живее. Чувствал, че ако не го направи, ще се блъсне в някоя стена, независимо от какъв материал е тя. Той искал да разбере причината за наклона, който го карал да се спуска все по-надолу.

 Стоял човекът и мислел. Слушал музика. Спомените избуявали в стаята. Лошите спомени. Добрите спомени... И го притискали. Човекът стенел. Питал се къде е отишло всичко, което имал вчера. Очите на жените, които обичал, гласовете на приятелите. Радостните мигове се тълпели в стаята, запълвали пространството, карали го да вярва, че още ги има, но после осъзнавал, че не е така. И му ставало тъжно.

 Той вземал молива и рисувал... Очите на жените, които обичал, техните усмивки, ръцете им, косите им, които го докосвали нежно... Той си представял, че те са до него, още до него. Не можел да повярва, че нещо е променено. Съзнанието му не искало да приеме новите условия - за него те не съществували.

 Той живеел в старото време. Не искал да сложи черта на вчерашния ден, който туптял в дланите му и го карал да се вълнува.

 Докосвал очертанията на безвъзвратно отминалите дни, галел мислено тялото на любимата, която вече била чужда, обяснявал се в любов отново и отново на тази, която сега топлела леглото на друг. Очите му обичали само мрака, който му давал надежда, че всичко е същото. Мракът го карал да вярва в себе си, в бъдещето и в миналото. Мракът прокарвал във времето линия, която му била нужна, за да бъде сигурен, че е жив. Силите го напускали, но той знаел, че е жив. Знаел, че нищо не е изгубено. Мракът му давал сили да се усмихва. Усммивката му била странна, леко плашеща, но самия него, все пак, задоволявала. Фактът, че се усмихва, го карал да мисли, че всичко е наред.

 Не искал и да чува за промяна. Самата дума "промяна" го дразнела.  Всички, които я споменавали, се превръщали в негови врагове.  С течение на времето осъзнал, че избрал стаята без прозорци не заради това - да мисли, а заради друго, точно обратното на първото. Не искал да мисли за нищо. достатъчно му било да чувства и да бъде сам. Не искал да вижда никого около себе си. Страхувал се, че могат да му попречат да чувства.  Чувствата се леели в стаята и го задушавали, но това му било нужно. Той искал да страда, за да се почувства виновен.  Не искал да признае пред никого, че е виновен, но самият той знаел много добре, че е така. Не искал да признае пред никого, че обича спомените, но било точно така. Не можел да живее без истината. Понякога дори тя му била по-нужна от спомените. Истината и спомените се съюзявали и му давали това, към което се стремял - изолацията.  Тя, изолацията, била неговото истинско време. В нея той вярвал и бил сигурен. Макар и различен от другите, той тежал на своето място. Бил толкова различен, но все пак съществувал. Никой не можел да го отрече, макар че някои се опитвали да го правят.  Един ден, когато се свършили думите - а той говорел на глас - мъжът оставил музиката да говори вместо него.

 Тогава дошла Феята, неканена и нежелана. Отначало той се опитал да свикне с нея, но тя не се опитала да свикне с него. Опитала се да го промени и с това предизвикала неговата омраза.

 Според него Феята била жестока. Помъчил се да я затвори, но тя успяла да избяга.

 Когато отново останал сам, бил доволен от създалото се положение.  Сега вече можел и за Феята да мисли, но предпочел преди всичко да се наспи.  От  Феята останали въпроси, които той раздробил с чук.  Все пак Феята нарушила привидното, а може би - и действителното спокойствие на човека. Тя объркала всичко. Той не можел да я забрави. Искал да й отмъсти за стореното.

 Набрал номера на телефона й, помолил я да дойде пак... Предварително решил каква игра ще играе. Искал да й покаже, че не всички имат нужда от феи.

 Когато Феята дошла с голям букет от цветя и го попитала къде е вазата, той се засмял злорадо. Но Феята се опитала да бъде смела. Тя започнала да му прави вятър. Той накланял главата си, а тя мислела, че му е приятно.

 Тогава човекът й казал, че има нещо, което тя не може да разбере. Обяснил й, че има недостъпни върхове. Казал й, че логиката е дълбока вода. Обикновено говорел малко. Струвало му се, че Феята е едностранчива, лишена от воля да доведе нещата докрай. Гледал на нея като на временно явление. Разчитал на това, че няма да се привърже към нея.

 Казвал си наум, че феите не са стока.

 През това време Феята го обсипвала с неща, които не са й нужни, а и на него не трябвали. Дръзновението й намалявало с всеки изминат ден.

 Един ден Феята довела Червената шапчица. Очите на човека се напълнили със сълзи. Той обичал децата. Започнал да си играе с Червената шапчица на шах.

 Изведнъж го споходило вдъхновение. Той решил да осинови Червената шапчица, която казала, че за целта са необходими прозорец и майка.

 Човекът протегнал ръка към Феята и отвърнал, че тя може да уреди това. Съгласен бил на всичко.

 Феята се облякла, както подобава, и се понесла по улиците.

 потропала на някои врати и осигурила прозорец.

 Човекът й предложил тя да играе ролята на майката.

  Феята се съгласила.

 Червената шапчица останала доволна.

 От Вълка имала само една снимка, направена набързо.

 След няколко години човекът тръгнал на работа, за да осигурява издръжка на Червената шапчица, която междувременно свършила парите, спечелени от кариерата й на детски манекен или модел, както сега е прието да се казва.

 Един ден обаче се появил гладният Вълк. Поискал да види дали Черветата шапчица пази снимката. Тогава човекът свалил пушката от стената и казал, че той ще бъде ловецът, ако Вълкът не се измете. Това било прекалено грубо и Вълкът се обидил, но не казал нищо, само почувствал стягане в областта на гърдите. После подвил възпитано опашка и ги оставил да се оправят, както могат.

 От този ден Червената шапчица носела снимката на Вълка със себе си. Криела я в един медалион. Баща й не знаел нищо за това. 

 Въпреки всичко, след невинното наглед преживяване семейството се заздравило още повече, защото укрепило самочувствието на мъжа.

 Малко преди да умре, Феята се превърнала в обикновена жена, наречена Фея.

 Мъжът й бил доволен да го установи, макар и с такова закъснение. Той поздравил жена си с песен по радиото и тя издъхнала с чувство на изпълнен дълг.

 Самотният баща омъжил Червената шапчица за Малкия принц, който пораснал въпреки очакванията.

 Младият съпруг разказвал на жена си за планетите, които посетил, а тя го слушала с внимание.

 От своя страна Червената шапчица винаги намирала случай да спомене за Вълка, който греел в съзнанието й като велика личност.

 Когато разбрал, че ще става дяда, бащата на младата жена не можел да си намери място от радост.

 - Колко е хубаво да бъдеш като всички останали - казал той вече гласно. - Много бих искал да се върне поне Феята, моята вярна съпруга! Тя прекара живота си в грижи по мен и детето, а не получи нищо друго, освен оскърбления. Макар че семейството ни остана донякъде здраво и дори се заздравяваше все повече с наша помощ, зная , че липсваше нежността между нас двамата. Сега бих дал на Феята това, от което тя има нужда. Вече й вярвам! Бих й простил дори желанието да бъде Фея, от която нищо не става, но ходи с прозрачни дрехи.

 Един ден той отищъл на гроба й, помолил земята да се отвори и жена му да излезе оттам цяла и невредима. "Нали Исус съживи Лазар? Защо да не стане пак същото? Може да е в някаква особена клинична смърт, кой знае?"

 Той започнал да разравя гроба. Когато стигнал до ковчега и вдигнал капака, разбрал, че жена му наистина е прекарала в клинична смърт последните години.

 Тя станала от гроба, отърсила пръстта от тялото си и протегнала ръка към мъжа си. Той й казал:

 - О, мила!

 После я притиснал до себе си и дълго не можел да й се нарадва.

 Тогава Феята казала:

 - Винаги ли правиш така?

 - Как?

 - Винаги ли чакаш някой да умре, за да разбереш, че го обичаш?

 - Почти винаги, мила.

 - Надявам се, че ще ми е за предпоследен път.

 - И аз се надявам, скъпа! - казал мъжът й и пак я притиснал до гърдите си, вдишвайки с наслада дъха й, слушайки очарован гласа й. Не го смущавал фактът, че току-що я извадил от мократа земя.

 - Ти ме обичаш вече, нали? - казала тя.

 - Това е самата истина.

 - Слушай, мили, ти си най-големият мъж в живота ми, хайде да направим нещо нетрадиционно. нека да забравим всичко лошо.

Хайде да направим невъзможното!

Да забравим опита на другите,

миналите грешки...

В светлината на нощта...

Те забравили всичко лошо, а то не се повторило до Второто пришествие.

 Когато дошло и то, те били призовани, като всички останали, да изповядват греховете си.

 - Аз нямам - казала Феята, все още обикновена жена.

 - Аз имам - обадил се смирено мъжът.

 - Какво от това? - казал неочаквано съдията. - Прощавам ти.

 Така се случило, че животът на Земята продължил и след Второто пришествие. Чакало се Трето, но след милион години.

 феята и мъжът й били доволни и от това, че видели Второто.

 Един ден, преди да приспят внучето, мъжът изпял на жена си своя любима песен, в която се казвало, че тя е най-прекрасното същество, което е срещал, преди да се роди и след това. Песента разказвала, че диктаторите са вече мъртви, че клетници и немили-недраги няма. Говорела, че борбата е свършила. Мъжът пеел, а жената го гладела по главата и му шепнела, че има още много хубави неща. Шепнела, че има още много да се види. После и тя запяла:

 - О, мъж!

   Единствена реалност,

   единствено величие -

   прекланям се пред тебе!

Всичко било прекалено хубаво, за да бъде истина - и двамата го знаели. Но годините ги научили, че една хубава лъжа струва много повече от една лоша истина. разбирали, че истината и лъжата са нещо относително, важна е посоката, която ще поемат. Лъжата, също както и истината, можела да варира и да се превръща в своята противоположност. Те знаели, че е важен пътят, по който ще поеме една теория, била тя истинна или не. смятали, че ако пътят е добър, истината се украсява, а лъжата - облагородява.

 Следвайки тези постулати, те достигнали библейската възраст 999 години.

 Но мъжът не забравил стаята, в която се бил затворил преди време.

 Въпреки това, всеки ден той подарявал на жената по едно цвете с картичка, на която пишело: "Ти си единствена."

 Тя слагала картичките в библиотеката.

 Един ден жената получила картичка, на която пишело: "Аз си отивам. Дадох ти всичко хубаво, на което бях способен... Разбери ме правилно. Искам едно - да останеш с добро впечатление от мен! Вече не съм това, което бях... Свършвам... Рухвам... Никой не може да ми помогне. Болен съм от рак и ще умра наистина. Моля те само да не забравяш, че прекарах с теб най-хубавите години от живота си. Целувам те."

 Жената притиснала картичката до себе си и се огледала. От мъжа нямало и следа. Тя започнала да го търси под леглото, под масата, под мивката, зад завесата, но никъде не го намерила. видяла само обувките му. "Навярно е излязъл бос!", помислила тя... После отворила вратата на банята. Той бил вътре. седял във ваната неподвижно със затворени очи, без да диша. Тя не направила опит да се пребори със съдблата. Решила да го последва в отвъдното.

 Когато тя изпила отровата, мъжът дошъл на себе си и казал:

 - Нищо не може да се направи. Срещу ръжен не се рита.

 Той съобщил на голямото си семейство за предстоящото погребение.

 Когато се събрали всички, той започнал погребална реч:

 - Тя беше чудесна жена. Истинска Фея. Но нямах нужда от нея. Обичам само вас, деца. Живейте с мен! Аз ще ви покажа тайните на битието. Бъдете мои, единствено мои... Тя беше чудесна жена. Но аз нямах нужда от нея. Повярвайте ми. Това е истината. Тя беше чудесна... Повярвайте ми.

 Неочаквано той се разтресъл в истински плач. Риданията разтърсили цялото му тяло, той се подхлъзнал на едно камъче и паднал в гроба. Хванал ръката на Феята, целунал я и казал:

 - Обичах и теб. Сега мога да ти го кажа. Ти си моята тишина, моето защо. Моята голяма мечта, моят мрак и моята истина. Къс от сърцето ми, светлина в мрака, уханието в мрака... Шепотът на листата, клонките над главата ми, единствената плът, която желаех. Стоманата, която ме караше да се чувствам твърд. Водата, която ме караше да се чувствам фин... Ти ми вдъхна живот. Ти стана моята цел. Моят стремеж. Ти измести всичко друго, което обичах, преди да те познавам. Защо не ми позволи да те опозная напълно?

 Феята отново се съживила:

 - Давам ти още една възможност. между другото, болен ли си от рак?

 - Какъв въпрос! - възкликнал мъжът й.

 Феята въздъхнала:

 - Защо ме излъга?

 - Не съм те излъгал.

 - Не беше ли мъртъв?

 - Не съм бил мъртъв. Клинична смърт, нищо повече. Като теб. Всъщност ти си безсмъртна.

 - Това го знам по-добре от всички - казала тя. - Какво искаш от мене?

 - Нищо. Просто нищо. Остави ме и аз да направя нещо. Дай ми възможност да поема инициативата.

 - Нима за тия 1000 години ти нямаше такава възможност?

 - Нямах, скъпа, нямах. Така тръгнаха нещата от самото начало.

 - Защо ме излъга, че си болен от рак?

 - Исках да видя как ще реагираш. Вкарах в кръвта си серум, който имитира смърт...

 - Рисковано! - казала Феята.

 - Не чак толкова... - отговорил мъжът.

 - И все пак, какво искаш от мене? - казала тя.

 - Дай ми време. Дай ми време да осъзная какво се е случило, как се е случило. искам само време, за да те обичам.

 - Добре - отговорила Феята. - Ще се видим след 5000 години в царството на сенките! Мисли за мен!

 Феята легнала пак в гроба. Не я напускала обаче мисълта, че е обичана.

 - Тя беше много сложна - обяснил мъжът й на внуците, - а действаше просто. Би трябвало да бъде обратното. Нямах й достатъчно доверие. но все още не губя надежда. може би някога ще се сближим с нея. Деца, вие нямате нищо против нашия експеримент, нали?

 - Но нейните координати са шокиращи!

 - Вие можете да я търсите навсякъде - и в облаците, и в тревата, в реката и в житата, в песента на щурците и в нощното езеро. Аз ще я виждам в сънищата - и това ми стига.

 - Но ти си я лъгал през цялото това време, дядо, защо?

 - Не съм я лъгал, мили мои. Навремето, когато живеех в уединение, именно тя ме нападна. Защо се нахвърли върху мен? 

 СВЕТЪТ НА ЛЮБОВТА

 Всичко това не се случва на Земята. На Земята не стават такива неща. Няма и лоши деца. Това се случва на една много, много далечна планета...

***

 Бурята свирела в листата на дърветата, както обикновено.

 Две деца излезли на пътя, готови за приключения.

 Леденият вятър, както обикновено, пронизвал децата, облечени в тънки дрешки. Но те не чувствали студ. Децата рядко усещат климата.

 През това време едно куче излязло от гората и започнало да лае. Те тръгнали след него.

 Като изминали стотина метра, пред очите им блеснало едно езеро, в което плувала малка лодка с воден дух. Той говорел нещо на листата, а те му отвръщали с кимане.

 Децата се вслушали в разговора и разбрали, че става дума за важни неща.

 Децата винаги се интересуват само от важни неща. Те бързо отсяват дребното от голямото.

 Водният дух питал върбата на колко години е, как се справя с комарите и откога не е вадила зъб. Листата шепнели, шепнели, а накрая се обадило и стъблото с дебел глас:

 - Нямам проблеми. Аз съм велика върба. Уникат! Смея да твърдя, че съм забравена от провидението. Има да се случи нещо тази вечер! Наистина! - Децата замърдали рамене плахо, но и смело. - В моите клони ще танцуват дяволи! - загадъчно продължила върбата. - Триста дяволи ще се съберат на пиршество.

 - Отдавна не съм виждал такова нещо... - казало едното дете на другото, забравило, че никога не е виждало подобно събитие.

 В този момент от южния край на гората се чуло грубо хихикане и най-дългият Рогатко приближил децата с бодра стъпка.

 - Искате ли да вземете участие във веселието, мили гости?

 - Да, не, да - отговорили децата, както обикновено в такива случаи.

 - Добре тогава - казал Рогатият, - тогава ще ви изпия кръвта!

 - О, не, не, не! - казали децата.

 - Кой ви пита? - намесили се другите.

 Останалите мълчаливи се засмели.

 Децата съжалили за нощното си приключение.

 - Дяволи, не правете така, ние вече ще слушаме! - казали те.

 - Кой ви пита? Освен това не ни интересува. Ние сме отдадени на живота, не се вълнуваме  нито от причините, нито от последствията...

 - Ние сме млади и невинни. Нас всички ни щадят и понякога ни оставят да правим, каквото си искаме. Няма ли да ни простите нашето любопитство?

 - Ние просто сме гладни - обадило се едно дяволче с голямо коремче, подобно на пигмейче.

 - Вижте какво, разрешете ни да работим за вас. Това, което ще изкараме, ще делим.

 - Какво можете вие?

 - Можем да се бием, не обичаме да ядем и да спим, не обичаме да ходим на училище, всъщност ходим на училище за развлечение... Можем да се гоним, да задаваме въпроси, да дразним и да утешаваме... Умеем и да лъжем.

 - Можете ли да ни бъдете помощници? Наистина?

 - О, с най-голямо удоволствие ще се справим със задачата...

 - Гладни ли сте?

 - Да.

 Шефът им поднесъл печен човешки крак. Те хапнали малко и похвалили месото:

 - Никога не сме яли такова нещо! Много е вкусно!

 - Ако работите добре, няма да останете гладни - обещал им Шефът. - Не си мислете, че е лесно да си дявол... Обикновените хора цял живот се учат на това, но невинаги успяват. Иска се и късмет, за да го постигнеш... Добре, дечица мои, ще се опитаме... Аз ще ви бъда баща и майка. Имате ли нещо против?

 - Не.

 - Да пуснем ли едно писъмце на вашите родители?

 - Няма нужда.

 - Е, на работа, ангелчета мои! Но преди това искам да ви целуна.

 Главният дявол ги повдигнал във въдуха и ги доближил до устните си. Децата се усмихнали мило и отвърнали на целувката с целувка.

 Те спали спокойно - знаели, че утре няма да ги изпитват, а също и майките нямало да им дават съвети и да им дърпат ушите... Чакали ги наистина необикновени приключения... Децата винаги му намират лесното, особено когато могат.

 Луната греела, листата шумели, гората била пълна с горски животни... Това не вълнувало децата, защото те спели, пък и знаели къде се намират. В края на краищата и едно съвременно дете не се вълнува от нещо, което знае...

 Когато изгряло слънцето, техният обичан баща дявол ги галел по косите и им говорел, че отдавна мечтаел за такива дечица само за украшение, не за ядене, но подчинените му го обвинявали в сантименталност и той не можел да се отдаде на чувствата си, защото трябвало да се подчинява на обществения ред. В очите му блестели сълзи, той хълцал и се тресял от мъка:

 - Ах, дечица, откога ви чакам!

 - Готово бе, чичи! Нали сме тука! Радвай ни се!

 - Но аз искам взаимност...

 - Какво значи това?

 Това значи и вие да ме обичате.

 - Ние те обичаме!

 - Истински, мои деца, истински, тук става дума за истинска любов, не за ала-бала-портокала. Готови ли сте да влезете заради мен в огъня?

 - Естествено.

 - Да кацнете на Луната?

 - Защо не?

 - Да изядете пържения ми дроб?

 - Колко му е...

 - Чудесно, мили мои, започвате добре... танца със саби. Искате ли бадеми?

 - Не, дай ни малко човешко месо, чичи, ти си много добър.

 - Добре, дечица, а преди това искам да ми изпеете една песен... Песента на баба Яга.

 - Не я знаем.

 - Как да не я знаете? Тръгнала баба Яга с голяма тояга, земята под нея бяга, сърцето й се стяга, колана си затяга, га-га...

 - Га-га...

 - Браво... А знаете ли песента за Страшния змей?  

 - Не.

 - Хей, хей, страшен змей, под небето се люлей, с огъня си червеней, хей, хей.

 - Хей.

 - А знаете ли песента за Юда, който предал Христос?

 - Не.

 - Юда, Юда - каракуда, Юда, Юда - слюда, да - да-да.

 - Да-да.

 - Може би знаете някое стихотворение, например за тези, които убиха Хаджи Димитър?

 - Не.

 - О, вие, герои, славни герои, никой вас не увенча, ние ще ви увенчаем, ча-ча.

 - Ча-ча.

 - А знаете ли стихотворението за онези, които убиха зеленото?

 - Не.

 - Няма значение. Добре, яжте днес гратис, а от утре - песни и стихотворения, както и всичко останало, което подобава на добри деца като вас. Ще ме целунете ли? Аз отивам да спя... Знаете, големите шефове го правят, нищо, че е прието, този път те влизат в рамките на очакваното. Какво ще ми пожелаете да сънувам?

 - Да спиш в тавичка и да сънуваш момичка.

 - Добре, дечица, а вие, ако искате, драснете някой ред на чичо си Шеф - когато се събуди, той ще прочете написаното. Жадувам да съм вечно с вас...

 - Окей!

 - Преди да тръгнете ли ще направите или след като се върнете от боя?

 - Преди да тръгнем.

 Децата се навели над белия лист и написали: "Ние сме с теб, чичи!", след което поели към града. Там те трябвало да се подвизават и да докажат, че са по-силни от доброто. Съпровождала ги група телохранители с рога. Групата ставала невидима с просто око, създавала някаква особена броня.

 През първия ден децата не се проявили особено, но на следващияа ден убили една муха. Шефът ги похвалил. На третия ден те видели един глупак, който се топлел на камък.

 - Какво правиш? - попитали го те.

 - Топля се! - отвърнал глупакът.

 - Май нямаш много ум? - казали му децата.

 - А, стига ми! Освен това камъкът ме топли и ме прави от умен по-умен и от силен по-силен! Пе-печен от мене няма да намерите в целия космос... Аз съм цвете за мирисане, човек за пример, един път човек, човек със златно сърце...

 - Но си малко глупав... - обадило се едно от децата.

 - Не е малко, много съм глупав, но зная, казаха ми, че топлината на камъка ще ме направи по-умен и аз какво да правя, и без това няма какво да правя, в отпуска съм, а любимата ми си има гадже, нали разбирате защо, просто не ме бива за нищо, и така, аз се топля и си развивам ума...

 - Искаш ли да те отървем от мъките? - попитало другото дете. - Можем да ти услужим!

 - Как?

 - Ще ти дадем отрова, ти ще умреш и ще се отървеш от мъките!

 - Редно ли е?

 - Напълно! - отговорили децата.

 - Струва ми се, че съм страшно ценен! Още малко и ще докажа на света що за птица съм! - казал той и си ухапал ухото.

 - Как го направи?

 - Цял живот съм се учил да го правя! Аз не се задоволявам с обикновени неща. Моята оригиналност е ненадмината. Всеки ден учудвам всички! Не е лосно.

 - Затова трябва да изчезнеш, защо не изпиеш отровата? - попитало го едното дете.

 - А какво ще прави любимата ми без мен?

 - Ще си живее с другото гадже, ти не се притеснявай.

 Глупакът изпил отровата и умрял.

 Вечерта децата очаквали да бъдат похвалени от Шефа, но той им казал:

 - Глупакът беше наше творение, какво направихте? Заличихте от планетата един верен член на нашето общество... Той хаби много от ценната енергия на околните, сложили сме го сред по-умните да им пречи... Тоя път ще ви простя, защото много ви обичам, но внимавайте следващия път да не повторите грешката си...

 На другия ден децата много се старали и открили един много голям глупак, който изглеждал по-умен, но бил по-глупав от първия. Той се хвалел, че има силна воля, която не зависи от него. Смятал, че светът се върти около него и бил способен да изпие една бъчва ракия... И той не ставал за нищо, но децата го отровили.

 Шефът пак им казал да внимават, този път бил по-лаконичен.

 На сутринта децата видели едно чучело, което се представяло за човек. Отровили и него, но то не умряло. Тогава се замислили за съдбата си.

 Вечерта Шефът не им казал нищо.

 На следващият ден децата решили да избягат. Но не могли да отровят телохранителите, само ги приспали. И се върнали при родителите си, които им казали, че те са смисълът на живота им.

 Децата отровили и тях, после се прибрали в новия си дом.

 Шефът ги похвалил и ги наградил с орден за храброст. Направил ги свои помощници.

 Поникнали им рога.

 С всеки изминат ден те ставали все по-големи дяволи.

 Един от техните колеги започнал да им завижда. Казал на Шефа, че не струват нищо. Тогава той ги проверил с тест за интелигентност. Те доказали, че са тъпи и с това спечелили още една частица от сърцето му.

 Дошло времето Шефът да се превърне в ангел. От благодарност към тях решил да ги назначи за свои заместници. Дълго управлявали те своето царство от дяволи, докато един ден и това им омръзнало.

 Върнали се във времето, когато играели на криеница и установили, че липсват малките приятелки. Потърсили ги в света на големите. След като ги открили, те им признали, че още си падат по тях. Девойките ги помолили да си свалят рогата, защото правели лошо впечатление, приличали на рогоносци. Но порасналите деца, при това дяволи, а още повече шефове, казали, че няма нищо срамно в това да си рогоносец. "Важното е някои наистина да си мисли за тебе, останалото е плява... Това, което обичаш, остава, останалото е плява!", казали те, използвайки перифразирани думите на поета Езра Паунд.

 - Хайде да изградим нов свят - предложили момичетата. - Вие ще пеете, ние ще играем.

 Младите шефове се съгласили. Прекарали добре вечерта, но на сутринта се почувствали по-умни. Решили да запалят света и да се преселят на друга планета. Но не успели, момичетата гиотровили и завзели властта.

 Минало много време, през което отровили и момичетата, след това дошли на власт Башдяволите. Те били с крила. Превождала ги една фигура с тънки бели дрехи, под която прозирала плътта.

 После минало времето и на ангелите и зацарували дърветата. Те давали дървени съвети на животните, които се разбунтували и решили да ги сменят.

 Но винаги нещо не достигало на подчинените, които се борели за кокала. Така се осъществил световният прогрес, който започнал един ден да се проявява като живо същество и унищожил всичко, направено преди него.

 Тогава дошли хора от друга цивилизация... Те възстановили чехълчето.

 То започнало да говори и им признало, че е много уморено, а страда от безсъние.

 - Няма значение - казали чуждоземните. - Всичко започва от безсънието. Не бива да се плашиш от него.

 Чехълчето се разплакало. Много било чувало за безсънието, но не и подобна сентенция. Накрая се примирило, за да бъде в тон с времето.

 - Всеки успех иска жертви! - успокоявали го милите гости. - Ние ще ти дадем вечен покой. А преди това ти трябва да докажеш на какво си способно. Можеш ли да създадеш нов свят без войни и конкуренция, свят, в който да господства любовта с главна буква?

 - Как се правят тези светове? От вода ли? 

 - Не, трябват ти само двама души - мъж и жена, които наистина се обичат и си прощават грешките! Ти трябва само да внимаваш да не ги поставиш под чехъл, защото това на никого не се харесва.

 - Както ви се харесва, господа.

 Чехълчето се опитало да създаде влюбена до уши двойка. Мъжът и жената се гледали непрекъснато в очите и от време на време измучавали. Не предприемали нищо, само си гладели ръцете.

 - Няма ли да направите деца, за да продължите рода? - попитало ги чехълчето.

 - Как става това?

 - С целувка.

 Двамата се захапали по устата, но потекла кръв, която след известно време изсъхнала и деца не се получили. Те пак попитали чехълчето:

 - Това не е начин... Нищо не знаем. какво да правим?

 - Говорете си любовни думи.

 Мъжът започнал:

 - Ти си една маймуна... Искаш ли дете? По-добре пий противозачатъчни. Имаш ли си?

 - Имам си, но защо да ги пия, като не правим нищо.

 - И как не... В тая жега...

 - Защо не каза на чехълчето, че знаеш как се правят деца?

 - Исках да го пързулна.

 - Не ти ли харесвам?

 - Колко си грозна! Това ръце ли са? А очите ти, краката ти... Остави ме на мира. Няма с кого да ми изневериш, колкото и да ти се иска...

 - Ще видиш ти! - заканила се жената. - Ще провалим експеримента. Не те ли е срам?

 - Умирам от срам - изсмял се ехидно мъжът.

 - Ще видиш ти...

 Жената се напрегнала и създала от нищо Нещо. То ходело... Когато мъжът, временно заспал, дошъл на себе си, видял ходещото Нещо.

 - Какво е това? - попитал той.

 - Мое творение. Творение на любовта...

 - Любима, нима си способна да ме изоставиш, само защото не си допадаме? Какво от това, че не сме един за друг... Да се постараем да се понасяме. Ще говоря врели-некипели, а ти ще ги кипваш. съгласна ли си?

 - Да.

 - Ето, започвам... Ще те обикна като... вечно ще ще обичам, защото... Дявол да го вземе, омръзна ми да те гледам. Поне да приличаш на нещо... А имаше жени... Виждал съм ги, преди да се родя, някъде... Те бяха, о, те бяха... Какво знаеш ти. Боже мой, в теб ли да се влюбя, кой те излюпи? По дяволите екпериментът... Каква жена познавах, преди да се преродя, в миналия си живот. Тя беше секси. С нея можех и дете да направя! Ти само мучиш. Хайде, преработвай...

 - Знам, че ме обичаш, скъпи, знам, че ме обичаш!

 - Тя беше, тя беше, тя беше. А ти не си, ти не си, ти не си.Ти не си това, което трябва да бъдеш, разбра ли? Преди 3000 години аз обичах наистина... Преработвай...

 - Ти ме обичаш от 3000 години, благодаря ти, любов моя!

 - Досаднице, нямаш ли срам, защо ли още живееш, ти си груба, суха и солена, студена, тръпки ме побиват, само като те гледам...

 - Не ме гледай, скъпи, защото ще умреш от любов!

 - Ще умра от омраза... Защо ли съм още жив... Точно в тебе ли трябваше да се влюбвам, животно?

 - А защо не? Въпреки че те вълнувам прекалено, експериментът ще бъде успешен. Не сестрахувай, опиянението няма да попречи!

 - Кобило, как се казваш?

 - Кръц-кръц е името на твоята любима.

 - Няма ли да ми гледаш на ръка, няма ли да ми предскажеш една нежна, прелестна, добра домакиня с големи... - няма ли?

 - Зная, че винаги си мечтал за мен, това показват и чертите на ръцете ти.

 - Няма ли да ми предскажеш, че другата е тук до мен и трябва само да се обърна, за да я видя?

 - Ти не можеш да си представиш, че ми изневеряваш, скъпи, зная, зная, макар че няма други освен нас и ходещото Нещо. Дори и да има, ти пак щеше да си мой, само мой.

 - Хей, ти за каква се мислиш?

 - Нашият свят на любовта ще бъде изграден до ден-два, разбирам какво искаш да ми кажеш... Но моята любов е толкова силна!

 - Къде е Тя, къде е Тя? Къде е другата, отнесена от вихъра?

 - Моята и твоята любов ще победят временните колебания. Ние ще създадем само любов, само любов!

 - Престани да преработваш. Виждаш, че нищо не става. Я свирни на тези, които правят опита. Ще им кажем, че не им харесваш.

 Жената свирнала. Те дошли и казали:

 - Какво става тук?

 - Не се харесваме.

 - Трябва ви време.

 - Лъжете се. Времето изтече. Свят на любов няма! - пояснил мъжът.

 - При нас има.

 - Е, останете си там... А ние... Какво да правим ние?

 - Чоплете семки... - казали гостите и си отишли.

 Тогава мъжът започнал да говори.

 Неговата история била дълга - той си припомнил всички предишни животи. Открил, че и в света на дяволите, и в света на ангелите все нещо не му достигало. Започнал да се замисля, говорейки. Той разказвал на жената толкова много неща за себе си, вече не се чувствал толкова сам, толкова тъжен, имал огледалото на женските уши. Минали години. Двамата започнали да побеляват. Мъжът свикнал с новия си живот. Малко преди да умре, той помолил жената да му каже истината.

 - Коя истина? - попитала тя.

 - Коя си ти? Защо искаше да ме излъжеш? Признай ми коя си!

 Жената си спомнила предишните животи и му казала, че е била риба, рак, орел и щука.

 - Това исках да чуя! - възкликнал мъжът. - Сега вече мога да умра. Зная всичко за жената, с която прекарах този живот.

 И той склопил очи.

 Светът на любовта не бил създаден.

 Извънземните се смилили над жената и дошли да я вземат със себе си. Все пак, тя имала малко повече късмет от мъжа, дори живяла по-дълго.

 Чехълчето било още във фазата безсмъртие, но гледало реалистично на нещата.

 - Никога не знаеш какво може да ти се случи, затова използвай всеки миг! - казвало си то.

 А светът започвал отново да се създава малко по малко, но не знаел нищо за себе си. По-късно се  появили мъже с колесници. Те участвали в олимпийски игри и други подобни.

 Един ден на земята кацнал нов космически кораб. Той въдворил ред, който можел да бъде нарушаван. Всички обичали този ред. Чувствали се свободни... Но не били щастливи.

 Светът на любовта пак не бил създаден, но останала приказката за експеримента. Тя съществувала в различни варианти и подхранвала въображението... когато хората мечтаели, те забравяли, че експериментът бил неуспешен. Утешавали се с чуждите загуби и мислели, че това е любов.

 Все пак, вярвали в нещо.

СЪНЯТ НА ДЪРВОТО

Имало някога едно малко дърво на планетата Ябълка, което умеело да плаче с човешки сълзи.

Всички го питали защо плаче, а то отвръщало:

- Искам да видите формата на сълзите ми!

А те наистина били странни - продълговати, жълти, с форма на банан. Но на планетата не растели банани, а само ябълки.

- Защо ти трябва да наподобяваш непознати форми? - казало веднъж по-малкото дърво, което стояло на метър от особеното, наречено донякъде неправилно - Бананово.

- Винаги ме блазни непознатото - отвърнало Банановото дърво. - Обичам да изглеждам по-различно, отколкото съм. Това ми дава някаква вътрешна свобода.

Веднъж на планетата се приземил един кораб, от който обаче слезли истински банани. Те се приближили до Банановото дърво и го загледали как плаче. А то наистина плачело от радост, че вижда истински банани.

- Здравейте, приятели! - проговорило дървото. - Колко време ще останете тук?

- Ден-два - отговорили бананите. - А ти защо си толкова привързан към нашата цивилизация?

- Някога, още в миналия си живот - казало дървото, - сънувах, че ям банани. Това толкова ми хареса...

- Могат ли дърветата да ядат банани? - учудили се пришълците.

- Не, разбира се - отговорило дървото. - Това беше просто сън. Но аз не можех да го забравя и до днес си го спомням.

- С какво толкова те впечатли този сън?

- Никога не съм яло банани - отговорило дървото. - Там е работата. Бих искал да опитам, а не зная как.

- Не ти и трябва - отговорили бананите. - Винаги си струва да има неща, които не си опитвало. Не вярваш ли? Иначе животът е толкова безинтересен!

 ТЕЖЪК ЖИВОТ

 Имало едно време и един човек, който обичал да се катери по дърветата. Казвал, че това го разтоварва. Поне в началото говорел така. Живеел от милостта на ближните си, а вечер се оплаквал от силна умора.

 - Едва ли ще мога да заспя, направо съм капнал!

 - Какво говориш? - питали го другите.

 - Нямам сили да се съблека...

 - Спи с дрехите - съветвали го тези, които обичали да съчувстват. А такива винаги има.

 Но човекът протестирал. Не, той бил длъжен да направи всичко, както трябва. Затова, в края на краищата, си свалял дрехите, с които се катерел по дърветата и си лягал като всички други. А тъмнината мажела очите му със страх.

 - От какво се страхуваш? - питали го съседите му.

 - От земетресение - отговарял той.

 - Вероятността е малка.

 - Само така ви се струва.

 Късно, или по-точно, рано сутрин, човекът се унасял в дрямка, но пак трябвало да става, за да се катери по дърветата. Бил доста отчаян от непосилния труд, който извършвал, но му се струвало, че това е неговото призвание, от което няма право да се откаже.

 Дълги години от живота си човекът отдал на катеренето по дърветата и никой не можел да го разубеди, че би могъл да живее и по друг начин.

 - Надявам се, че сте доволни от мен - казвал той обикновено.  - Върша всичко, което е нужно. И заплата получавам, т.е. милостиня. Хората не ме оставят, нали се катеря по дърветата. Ех, живот! - въздишал той и продължавал да се катери ден след ден, месец след месец.

 Косата му започнала да побелява, но духът му все още бил неустрашим.

 Веднъж обаче се подхлъзнал по едно мокро дърво и се намерил на земята в една локва, целият окалян и... направо жалък.

 В този момент покрай него минало едно хубаво кученце и му казало:

 - Как не те е срам да се въргаляш в локви! Я се погледни на какво си заприличал! Може ли така?

 - То си е моя работа.

 Хубавото кученце завъртяло опашка и наперено продължило напред, като разправило тук и там какво е видяло.

 Но особеното в случая било това, че мъжът катерач се огледал във водата, когато изгрявало слънцето (а то в този момент изгрявало) и едва се познал.

 - Колко съм остарял! - казал си той. - Добре, че паднах тук, за да се огледам. От толкова катерене не ми остава време да се погледна в огледалото по-внимателно. Колко ли часа мога да седя в тази локва и да се оглеждам? - питал се той.

 Хората, които минавали край него и над него с летящи килимчета и други подобни, не му обръщали внимание.

 - Ама че история - казало едно врабче. - Омръзна ми да го гледам. Ще ида да си поговоря с този... хм... не зная как да го нарека.

 - Хей досаднико - казал локваджията, бивш катерач. - Сменям професията.

 - Добре си го намислил - казало врабчето. - Чик-чирик!

 - О, да, сега ще стоя в локви. До вчера се катерех, но ми омръзна. Бях алпинист. Знаеш ли колко върхове съм победил. Аз и другарите ми сме ненадми-на-ти!

 - Колко време можеш да прекараш в тая локва?

 - Докато ми омръзне - отговорил мъжът. - Малко е мокро, но се свиква.

 - Престани - казало врабченцето. - Смешно е.

 - Никой не се смее - казал човекът. - Огледай се.

 - Нямат време - отговорило птичето. - Затова.

 - Слушай, ще ти разкажа една приказка - казал човекът. - Знаеш, че... - и започнал. - Имало едно време, което било хубаво време. Имало прозорци, имало врати, коне, гори и всичко друго. После дошло едно време, което било лошо време...

 - Не се оправдавай - казало врабчето. - Ще извикам полиция.

 Така и направило.

 Полицаят обаче бил приятел на човека и го посъветвал да използва някоя по-отдалечена локва.

 Но земята скоро изсъхнала. Човекът се сблъскал с нови трудности - правел локви с помощта на чешми и други подобни, след което сядал в тях... Все това... Тежък живот и краят му не се виждал...

  

  ВЪПРОСИТЕЛНИТЕ

 Имало някога един човек, който много искал да бъде свободен, но сам не знаел какво представлява свободата.

 Допускал, че свободата е пеперуда, която лети безгрижно из въздуха... Мечтаел да бъде като тази пеперуда.

 Желанието му се сбъднало дори в по-голяма степен, отколкото очаквал. Един ден той наистина се превърнал в пеперуда. Тогава се попитал:

 - Къде е човешкото ми тяло? Тази лекота ми пречи.

 Но връщане назад нямало.

 Пеперудата кацала от цвят на цвят, но накрая това й омръзнало. Животът на пеперудите също изглеждал скучен. От точиците на крилата й започнали да падат сълзи...

 Те капели на земята и се превръщали във въпросителни.

   

ЧУДОТО

 На Земята, която още съществувала, имало шепа хора.

 Те играели на карти и пиели швепсове.

 Мъжете били с бради, а жените - с дълги коси.

 Най-много от всичко обичали да се надлъгват.

 Сядали под някое дърво и започвали:

 - Знаете ли, че ще има земетресение?

 - А чухте ли за кучетата, които изяли храната ни?

 - Може би си мислите, че не е вярно, обаче аз видях с очите си как един плъх погълна печката...  

 Времето минавало бавно. Хората вече не работели. Нямало причина. Не произвеждали нищо друго, освен малко храна.

 Постепенно цветът на лицата им се променил, те ставали сини, зелени и червени в зависимост от часа.

 Веднъж на Земята кацнал някакъв особен бръмбар. Той вдигал много шум и хората разбрали, че имат нужда от почивка.

 Прибрали се в колибите, които били добре обзаведени и се заключвали здраво отвътре.

 Тогава бръмбарът спрял да бръмчи. Той се разходил по улиците и седнал на една пейка. Самотна бабичка, подобна на мълния, го гледала от пейката срещу него. Неразбрала нищо от това, което става, тя продължавала да се грее на слънцето.

 Бръмбарът попитал бабичката нещо, но след като се уверил, че е напълно сляпа, я включил в някаква мрежа. Не след дълго бабичката започнала да вижда и се хвърлила на врата му с думите:

 - Синко, ти ме намери!

 Наистина, това бил синът на бабичката. Макар и приел нов образ, той не забравил майка си и дошъл за рождения й ден с подходящ подарък.

 - Как е там?

 - Все същото - отговорил той.

 - Обличаш ли се добре?

 - Обличам се... с това, което е нужно. Ние, бръмбарите, не се нуждаем от много дрехи.

 - Стига ли ти храната?

 - Достатъчна е.

 - А заплатата как е?

 - Поносима - вдигнал неуверено рамене той. - За нас, имигрантите, животът е малко по-тежък.

 - Мислех, че вече няма да те видя. Сине! - възкликнала възторжено старицата.

 После двамата, майка и син, тръгнали, нежно прегърнати, под клоните на дърветата. Наближавал часът, когато слънцето залязвало.

 - Дойдох, за да те взема със себе си на оранжевата планета. Там вече постигнахме безсмъртие.

 - Не е ли скучно?

 - Не е, защото минаваме през различни етапи и не забелязваме как минава времето. Освен това много се разхождаме из пространството. Обиколил съм доста галактики... Гледаш ли нощем звездите?

 - О, да! Нали ти си... горе!

 - Знаеш ли до колко от съм се доближавал. А някои вече не съществуват. Ще дойдеш ли с мен?

 Бабичката се съгласила да последва сина си. Помолила го само да я почака минута, докато потърси снимката на мъжа си... При сина й можели да възстановяват човек и по снимките му, а после го превръщали в нещо, подходящо за условията.

 Късно вечерта те потеглили към оранжевата планета. Там семейството се събрало отново.

 На Земята оставали все по-малко хора. Но повечето от тях не искали да я напуснат поради странна привързаност. Говорело се, че тук ще се случи чудо, което ще смае доста галактики. Щял да бъде създаден нов модел на общуване, според който политиците щели да се превърнат в единствените хора на Земята, които нямало да могат да лъжат, щели да снасят златни яйца и да ги подаряват на народа. С помощта на биотехнологии щяла да бъде създадена нова марка политици патриоти. А преди избори дори нямало да говорят - обвити само в кози кожи, със саморъчно направени дъбови свирки, те щели да се усамотяват в пустинни места по примера на известни светци и да се отдават на пост и молитва.  

МЕЧТАТА

 Имало едно време една голяма мечта. След като пораснала още малко, й поникнали крила.

 Тя започнала да лети из въздуха. Била красива и хората се радвали на външността й.

 Някои се опитвали да я уловят, но това било трудна работа.

 Един ден мечтата се доближила до един рибар, който стоял край реката и го попитала защо е така замислен.

 Рибарят отговорил, че се пита колко е половината на хиляда.

 Мечтата казала:

 - 500.

 Рибарят й благодарил и в знак на приятелство й подарил една риба.

 Мечтата я изяла и започнала да мечтае за други неща, които приличат на риби и стават за ядене.

 Поставяла все нови условия на тези, които искали да я докоснат.

 Скоро хората започнали да се разочароват от мечтата. Казвали, че и тя е като другите:

 - Няма душа, а и не иска да има. Какво да я правим?

 Решили да запалят лагерен огън и да я хвърлят в него за назидание. Когато огънят се разгорял, тя си казала, че някога и в нея било топло, а самата тя умеела да сгрява другите.

 Мечтата навеждала глава ниско и обяснявала:

 - Нещо стана с мен, но какво – не зная. Летях толкова нависоко, но после започнах да мисля за рибата. Нима съм виновна за промяната? Всичко тече, всичко се изменя.

 - Виновна си – казали хората. – И още как. Ти ни държеше изправени. Какво направи – продаде се за една риба!

 - Какво говорите? Това беше невинен подарък!

 - Невинен? А после не остана нищо невинно. Ти започна да мислиш само за удоволствия, защото храната за теб не е необходима, а прищявка, развлечение. Какво ти донесоха всички тези неща, които изяде? Стана тлъста като бъчва, едва мърдаш крелата си. Не мисли, че ти остава много до края. От теб няма да останат дори и кости! Както знаеш, ти нямаш такива!

 Мечтата се тресяла в ридания и нищо не можела да направи. Била гладна. Вече свикнала с храната, тя не можела отведнъж да се откаже от нея.

 - Ти не ни обичаш вече – продължили хората. – Ти ни предаде. Сега те гледаме, но не виждаме нищо в очите ти. Те са празни!

 После хората я хвърлили в огъня, а той загорял още по-силно.

 Те си казали:

 - Ето как една мечта разпалва огъня, дори когато е станала дебела.

 Дошло време Талия да каже "край" на Кит. Минали векове, а той не можел да преодолее своята недоверчивост, неувереност и колебливост. Сега, когато се запознала с Обожанието, наистина й било по-леко да приключи с тази безнадеждна история. Обожанието започнало да се материализира в нов, по-убедителен и по-любвеобвилен образ, наречен Сет. Когато материализацията се осъществила, тя отново се изпълнила с ентусиазъм за дребни и по-големи неща в живота, а и Кит намерил друга жена, която покривала представите му за домакинство, изфукване и отмъщение. Последният разговор бил много труден, много пъти отлаган, но все пак се състоял.

 И ето, Сет се появил на хоризонта. О, и той притежавал някои недостатъци, но важното е, че те не били същите. Когато Талия го видяла, започнала да се изпълва с неподозирано блаженство, на което завидели дори добре гледаните кучета и котки.  Сет имал някакво родство с Обожанието, но все пак бил човек. Талия много се въодушевявала и вдъхновявала от вида му. Той притежавал огън, идеи, бил нежен и великодушен. Пълнел миговете с поезия и с хиляди неспоменати досега блянове, а тя само това и чакала.  Протегнала ръката си към него и попитала:

 - Мога ли да вярвам на очите си?

 - О, разбира се! - отговорил той. - Ти си моята любима и ще бъдеш такава завинаги. Моите намерения са почтени.

 Талия не била още в рая, но се оказало, че и земните хора знаят някои полезни думи. Наистина ли Сет бил земен човек? Очите му излъчвали такава сила и решителност, друг път светели самотно, а в отделни случаи вледенявали с красиво презрение. Всичко у него било прекрасно, дори недостатъците.

 Историята между тях започнала на шега. Талия го помолила за една услуга и между другото му посветила няколко стихотворения, написани по инерция в любовен стил. Той отвърнал, както подобава - подарил й признания и уверения в любов, придружени със саморазкриващи и жертвоготовни постъпки. Малко е да се каже, че била трогната, опитомена, спечелена - тя просто била превзета без бой. Той се смеел весело, а Талия не вярвала на щастието си. Знаела, че на Земята не растат много такива цветя. Когато го погледнала в очите, Сет отправил такъв силен поглед към нея, че тя потреперила. Дори не мигал дълго време. Втория път, когато я погледнал така, тя видяла живо лицето на мечтите си.   Разбира се, той умеел да измисля, в това нямало нищо лошо, просто прикривал бедите си от гордост.  Наистина бил горд човек, ангел или нещо подобно. Можел да гледа дори смирено. Можел да стои мълчаливо и да осъществява духовен и любовен контакт само с флуиди. Тя била приятно потресена, зашеметена, чувствала се така, сякаш била изпратена за пръв път на планетата Земя. Не вярвала на сетивата си.  Страховете й от чудовища започнали бавно да гаснат. Назряла опасност да стане "здравомислеща", но лудо влюбена в най-невероятния на света може би истински мъж.  Докоснала го - той съществувал. Щял да полети за една друга планета, но нямало да се бави там. Събуждала се със спомена за неговото сериозно лице. Устните му греели в съзнанието й. Талия изпаднала в някакъв транс. Не знаела дали сънува. Такова привличане - и то съвсем спонтанно. Чудо на чудесата.

 - Харесваш ли приказките? - попитал я Сет. 

 - Разбира се - отговорила тя. - Особено живите. Такива като теб.

 Той обичал да му се радват. Единственото, което мразел, това било несправедливото отношение към него. Но и в такива случаи проявявал завидно самообладание и умение да  ближе сам раните си. Често Талия осъзнавала със закъснение какво означават някои негови думи. Сет не бил елементарен, освен това обичал да играе, притежавал чудна артистичност, правел всеки миг интересен, одухотворявал времето. За планетите казвал, че са големи. Мечтаел да се поразтъпче из необятния Космос и да се прослави с велики дела, да остави след себе си следа - не искал да живее като обикновен и с нищо незабележим човек - привличали го Мащабните неща. Имал много качества, за които дори не подозирал. Талия го попитала дали е способен да причини на някого зло. Сет казал:

 - Не. Аз не съм такъв. Аз съм справедлив, както знаеш. Понякога съм нервен, но то е напълно естествено, като се имат предвид всички обстоятелства в моя живот. О, аз не съм способен да бъда жесток!

 - Възможно ли е да изчезнеш?

 - Не. Това е невъзможно.

 - Никой не е всесилен да промени всички факти, освен ако... Ти вълшебник ли си?

  - Да.

  - Звучи добре - казала Талия. - Дори много добре.

 Сет наистина не бързал. Това била най-пленителната му черта, придобита на планетата Делта, от която се бил върнал преди месец. Той разказвал много живописно за природата на тази планета. Възнамерявал да остане на Земята кратко време, след което отново да полети в космоса за неопределен период. Така и направил.

 Талия много се колебаела в каква дреха да облече чувствата си към него - дрехата на приятелството, привързаността или тази на любовта. Често Сет я питал за формата на отношенията им, а и тя го питала, но всеки път двамата имали различни отговори, които варирали от "а" до "я". Опитвали се да следват нормите на поведение, но пък от друга страна, редно е да се каже, че нормите нехаели за тях - нещо, което нито Сет, нито Талия харесвали.

 Нормите казвали:

 - Ти, Сет, и ти, Талия, къде се намирате вие? На коя планета? Къде сте чули и видели такива отношения като вашите - ни риба, ни рак? Къде се е чуло и видяло такова пренебрежение към нормите? Вие не се страхувате от нищо, когато сте заедно!!!

 - Вярно е!

 - Като не се страхувате, защо сега прекланяте глави?

 - Защото не сме заедно - казвали в опит за обяснение тези нещастници, Сет и Талия...

 Но кой знае, може и да не били нещастни, а много щастливи.  И все пак разстоянието, което ги разделяло, правело душите им тъжни, а лицата - застинали като маски. Сет се питал докога ще дава обяснение на земните норми по своя космичен телефон.

 Талия плачела ден и нощ, нощ и ден. Стените пред очите й се виждали непреодолими. Той й липсвал. Тя искала само да го види, само да го чуе - но до себе си, а това не можело да стане. Техниката не била толкова напреднала, че Сет да бъде на две места едновременно. Тя запалвала цигара, захапвала ябълка, химикал, писмо, талисман, но нищо не се получавало. Той не ставал от плът и кръв, а само от мисъл и душа. Вече не можела да издържа силата на това напрежение.

 - Сет - мислела си Талия, - обичам те, но какво да направя? Къде са прекрасните ти очи? Къде си ти, моя летяща приказка? Сърцето ми се къса!

 Той може би чувал думите й, а може би не ги чувал - невинаги връзката била съвършена. А тя ритала с крак пода и казвала: "По дяволите!" Какво можела да направи? Да взриви пространството? Да стане стрела и да излети при любимия, да се превърне в невъзможното или в някоя звезда, която гледа отблизо далечния Сет? Но как да го направи? Не можела да се бори със Съдбата, а Съдбата й се надсмивала.

 Талия не се интересувала от други мъже. Те й се стрували безвкусни, безсолни и безпиперни. Само истинският мъж имал стойност за нея. Дори гениалността да я чакала там някъде на пътя, за да й зададе  няколко въпроса, тя нямало да й отговори, защото вече й било омръзнало да отговаря на въпроси или най-много би й отговорила, че няма да й отговори.

 Приказният Сет летял в Космоса и мислел за звездите, планетите и световете. Вълнувало го битието. В свободното време, което имал, се учел да съчинява приказки. Първата приказка, която измислил на фона от звезди пред очите си, била следната: "Мила Талия, здравей! Радвам се да те чуя и да те видя. Макар че това е невъзможно, то е възможно. Ние се обичахме. Ние се обичаме. Ние може би пак ще се обичаме. Аз мисля, че ще се обичаме, но ти засега недей да мислиш нищо. Понякога е по-добре да не мислиш. Мислите уморяват гърба, както носенето на тухли. Аз не нося тухли. Тук е комфортно, уютно, самотно, звездите ми намигат, отвсякъде - мрак.  Това, което пиша, Талия, не е писмо, а приказка. Приказка, в която ще стане нещо. А ето и самата приказка... "Имало едно време един мъж и една жена. Те се запознали случайно. Те се влюбили. Въпросът е - случайно или не? А може би преднамерено?”

 Сега, Талия когато аз отново мисля за теб - всъщност аз наистина мисля. Ето я. Тя иде... Втора приказка: „Мъжът и жената от първата приказка били тъжни и самотни, разделени от обективни фактори. Но какво значи обективност? Случайни ли са обективните фактори? Обективните фактори не са случайност. Те се коренят в сърцата на хората. Всеки се бори сам със себе си.”

 Музиката, която чуваш, Талия, не идва от радиото. Слушай от прозореца. Това ти е достатъчно.

 Талия, и аз слушам музика. Представяш ли си? Чалга. Не можеш да си го представиш, нали? Чалга или не, талия, ти разбираш. Без музика не може.

 Талия, убих муха. Убих втора муха. Странно. Откъде са се взели мухи на кораба? Летя и не спирам. Не спирам и летя в междузвездното пространство, летя като стрела. Колко ми е тъжно, че те няма - няма с кого да се заяждам.

 Времето е, общо взето, едно и също. Но може би сега ще измисля истинска приказка... „Роза, цвете. Роза, цвят. Валял дъжд. От небето падал, точно върху земята, благодарение на земното притегляне. А то съществувало. Розата започнала да се уголемява. Благодарение на изминатото време. Един ден едно дете откъснало розата. Това е всичко, Талия."

 Както обикновено, Талия попитала времето кога ще види Сет, но то не казало нищо. Мъже под път и над път, но тя пък играела роля на вярна "може би любима". Не било сигурно дали е любима, но трябвало да бъде вярна според предварителните уговорки. Можела да разговаря само с жени, бебета, хермафродити и стари безопасни игли. Когато й се случело да разговаря с някоя по-нова игла, тя почти не разговаряла или разговаряла по несговорчив начин. Нямало никакъв смисъл да говори с остри игли. Скоро Сет можел да се обади директно, ако му стигнат парите за това.

 "Сет, твоята снимка беше паднала" - мислела си Талия. - "Когато погледнах втори път към нея, тя вече се беше изправила. Как стана това - не мога да си го обясня. От известно време не мога да си обясня много неща. Имам нужда от онази нежна романтичност на първите и последните дни, когато бяхме заедно. Помниш ли моето първо писмо? Сега ще ти поверя една голяма тайна. Случи ми се нещо интересно. Змията, която ми беше подарил, вчера ми каза, че има и добри хора на Земята. Разбира се, аз го знаех, но в определени моменти изобщо не вярвах, че това е възможно. Напоследък започнах да се уверявам, че много от нещата са възможни."

 По-късно Талия вървяла по улиците, но получила странно главозамайване. Сякаш пътят се отдръпнал и пред нея останала дълбока пропаст. Защо се изплашила от лицата на хората, от глъчката и оживлението? "Може би съм на път да направя нова грешка", помислила тя. "Този страх е сигурно предупреждение. Аз нямам никакво намерение да се занимавам с парапсихология, а тази агорафобия не може да бъде нищо друго, освен опит за изкрейзване. Но аз ще бъда трезва. Ще намеря себе си,  ще огранича плюсовете, после ще направя равносметка и може би ще открия кое е онова толкова леко нещо, което е натежало на везните. Сигурно съм объркала прогнозите. Навярно става дума за онази доверчивост, която вече цяла седмица развявам като знаме и се гордея с нея, а другите ме гледат с любопитство и се чудят какво ще излезе от това. Те вероятно си казват: "Виждали сме и други доверчиви. Интересна е тази Талия. Малко ли бяха сълзите, които проля по Кит. Сигурно иска да си спомни вкуса им."

 Талия гледала новите цветя в кофичките от кисело мляко, без да се натъжава от факта, че нямала място и пари за саксийки. Достатъчно й било, че цветята се хванали и са издържали вече няколко седмици. После написала писмо до Сет.

 Едно врабче, което всеки ден идвало до Талия и я питало как се чувства сега, когато Сет го няма, се сприятелило с нея. То й предложило да правят малки разходки по улицата. Талия се съгласила. Тя наистина скучаела. Живеела много затворен живот, който не й се отразявал добре.

 Талия и врабчето се разхождали по улицата и си говорели за разни неща. Обикновено Талия избирала темата за Сет. Врабчето проявявало любознателност и търпение. Но всяко търпение си има край. Един ден врабчето казало на Талия:

 - Скъпа, твоите разкази за Сет са толкова много и толкова дълги! Не можеш ли да подхванеш някоя по-неангажираща тема? Като темата за времето например...

 - О, времето изобщо не ме интересува! Дали е топло или студено, това е последната ми грижа! - възкликнала възмутена Талия. - Как можеш да ме занимаваш с подобни неща? Как си представяш да повтарям обичайни фрази, някакви шаблонни изтъркани баналности? Това е под моето достойнство.

 Тогава врабчето казало наперено:

 - Сет не е любимата ми тема. Може би ревнувам.

 - Но аз познавам Сет преди теб!

 - И все пак не е приятно да вървиш с една приятелка по улицата и тя да ти говори непрекъснато за този, който липсва! Просто е малко досадно!

 - По твоите думи съдя, че ти не се интересуваш от моите лични проблеми!

 - Интересувам се - казало врабчето, подскачайки по пътя. - Но аз виждам нещата по друг начин. А ти искаш ли да летиш като Сет и като мен?

 - Имаш ли някаква конкретна идея?

 - Да, мога да ти предложа един летателен апарат. Ще ти бъде забавно да се откъснеш от земята.

 По пътя към чудната машина Талия и врабчето срещнали една много компетентна пророчица. Тя предложила своите изключителни предсказания. Талия потръпнала от удоволствие, веднага се съгласила и протегнала доверчиво дясната си длан. Пророчицата поела ръката и започнала:

 - Ти, Талия, живеш отдавна, видяла си много неща. Но те не ти служат така добре, както би се случило, ако си живяла малко и си видяла малко неща. Е, да вървим нататък. Всичко това, което досега ти се е случило, е много интересно. Важното е, Талия, че на ръката ти има една тайна и тя е свързана със Сет. О, да, той мисли за теб. Но въпросът е какво точно мисли Сет за теб. Не знаеш. Там е работата. Ако разберем, няма да имаме никакви проблеми. Чакай да се вгледам по-добре в ръката ти. Имаш ли някакви по-силни очила? Добре, добре, ще се задоволя и с тези. Не съм придирчива. Виждам една линия. По нея върви Сет сред звездите, ето, това са звезди. Лети със своя кораб, наречен на теб. Да, Талия, неговият кораб носи твоето име. Звезди, звезди, звезди, небе. Сет има черни, по-точно тъмнокафяви очи и черна коса. Така ли е? - При тези думи пророчицата запалила цигара и продължила. - Талия, има две тайни - една тайна, която ви разделя, и една тайна, която ви сближава. Искаш ли да ти кажа тайна номер едно? Тя не е насочена точно срещу теб и не теб уязвява, но Сет мълчи, тоест той говори, но ти не го чуваш. Имате ли връзка сега, когато Сет лети в небитието?

 - В небитието? - Талия изумено повдигнала вежди и разтворила очи широко.

 - Да, в небитието - продължила пророчицата. - Точно това имам предвид. Той умее да прескача тук и там във времето, нали е вълшебник! Той живее двойствен живот, има две сърца, това е казано символично. Има една линия на ръката и друга - на небето, линии, по които се движи Сет. Втората е много по-независима, по-независима дори от самия него, както вече ти казах. Сет се движи по тази линия. Я да видим къде отива. Виждам го. Лети. Той е независим.

 - Какво искаш да кажеш, пророчице?

 - Виждам около него една банда от звездни приятели.

 - Това е невъзможно.

 - Това е възможно. Те не правят нищо лошо. Мотаят се из Космоса.

 - В небитието?

 - Понякога. Ти наистина ли мислиш, че битието е много по-различно от небитието? Това беше тайната, която ви разделя. А това тук е тайна луна, тайна миг, тайна познание. Това е тайната, която ви събира. Тя има и друго име. Нарича се песен... Една кехлибарена броеница ще ви свърже.

  - Ще я видя ли в някой магазин?

 - Не. Много е важно броеницата да бъде намерена под дърво или камък, защото някога там си я загубила. В някой минал век от своите животи, когато не си била това, което представляваш сега. И Сет не е бил същият.

 - А какви сме били?

 - Може би сте били две дървета, две деца. Вашата история е много стара. Има дъх на море и автентичност на послание в бирена бутилка. 

 - Сигурна ли си?

 - Нали затова съществувам, за да бъда сигурна - казала учтиво пророчицата и погледнала часовника си. - Чакат и други, мила моя.

 - О - въздъхнала Талия. - Чак сега се сетих, че можех да питам за още толкова неща. Голяма минавка е да отидеш до пророчица и така да претупаш нещата.

 - А, това не се знае. 

 - Виж небето - добавила Талия. - Вчера по това време имаше пълно слънчево затъмнение, днес няма нищо.

 - Така е. Понякога няма нищо.

 - Дали съм гладна или не? 

 - Може би си гладна - отвърнала пророчицата и си помислила: "ВСЯКАКВИ ГИ ИМА!"

НА ДРУГИЯ ДЕН

 На другия ден Талия пресяла това, което й казала пророчицата и преценила, че нещата се поизяснили. Пространството около нея започнало да диша по-спокойно, а и самата тя вече гледала по-уверено напред и около себе си.

 - Колко е добре да се познаваш с пророчици! - казала тя на глас. - Винаги ще научиш нещо полезно!

 - Ще ходим ли до летящата чиния? - попитало онова врабче.

 - Знаеш ли, не ми се лети повече. Аз и бездруго летя с ум и душа, нека поне тялото ми си почине. Засега. Някой ден пак ще седна в самолет или нещо подобно. Какво ще кажеш за идеята да се прибера в моята скъпа стая и да се отдам на мечти?

 - Твоя работа. Аз продължавам - казало недоволно врабчето.

 - Приятен път - засмяла се Талия.

 - Не ми харесва начина ти на живот! - обобщило врабчето.

 - Моят начин на живот си е моя работа, врабче! Животът е такъв, какъвто е. Скучен и велик, дребен и вълнуващ.

 - И все пак, нека да отидем до Чинията!

 Талия се съгласила и те продължили по пътя.

 Скоро пред очите им се открила странна гледка.

 Дърветата се движели - танцували, а тревите пеели. Птичките мълчали, а облаците подсмърчали.

 Нещо се било случило. Чинията била отлетяла.

ИЗНЕНАДА

 И тогава Талия получила следващото писмо от Сет. То паднало направо от небето и ударило Талия по главата. Тя си помислила, че трябва да се скара с някого за нещо, но случайно видяла в краката си плик, надписан от Сет.

 - Най-сетне се е сетил за мен! - щастливо измъркала тя. Мислех си, че вече ме е забравил. Но сега знам, че това е невъзможно. Сет никога няма да ме забрави! Той просто не може да ме забрави, дори и да иска, но аз съм сигурна, че той не иска това. Да, скъпият Сет!

 Ръцете й били много доволни и развълнувани, че ще отворят ценното писмо.

 Вътре имало четирилистна детелина и куп други неща.

 - Не знаех, че и в космоса има трева! - усмихнала се гордо Талия. - И то... Не каква да е!

 Следващото нещо, от което Талия не можела да откъсне очите си, била новата снимка на Сет! Велика радост! Причина за хиляди целувки. Талия притиснала снимката до гърдите си, до лицето си, до устните. После се загледала в новото лице на Сет - още по-близко, по-любимо.

 - Сет - казала тя, - ти си тук и времето е с нас. Но нима в такива мигове са нужни думи? Нужен си ми само ти, защото те познавам, вярвам ти, защото ти се възхищавам и те обичам! Всички други същества от мъжки род - дървета, птици, цветя - просто не ме вълнуват. Мъжът, който не си ти, за мен не съществува!

 Сет пишел, че се намира в този свят, където земните думи отлитали и образували друг свят. Но и там той търсел думите, изричани от Талия, поставял ги до себе си и ги изучавал. Както винаги, той бил много любознателен. Опитвал се да стигне до същността та Талия, до причината за нейното съществуване. В писмото й пишел следното: "Мила, уверих се, че ти си истинска! Това е първата причина за твоето съществуване. Втората причина е любовта. И това разбрах. Третата причина съм аз, както знаеш. А четвъртата е четвъртото измерение. Но кое е то?

 Талия, изпращам ти някои реликви: моето нарисувано сърце, отпечатък от моите устни, моите пръсти и дъх, който съм вдъхнал на всички тези страстни рисунки. зная, че обичаш страстта. Нали затова ме обичаш, Талия! Толкова ми липсваш - като земния въздух. Талия! Съкровище! Ритъмът на моя живот съществува, за да се спои с ритъма на твоя живот. Изпращам ти моето последно стихотворение:

Ти си моят живот!

Ти си моят ангел!

Аз съм твой роб!

Талия, обичам те, Талия!

Животът е труден без теб!

Пътят не свършва никога!

Нашите пътища се събират!

Тежи над мен една

студена тишина!"

Като прочела това стихотворение, Талия седнала на пода, за да се свести. Езикът на Сет я омаял. Тя не била на себе си. Напръскала се с вода, за да продължи четенето и препрочитането на цялото писмо.

 Талия била вече в друго състояние, наречено Земен рай. Писмото казвало: "Талия ,ти знаеш, че аз... аз те разбирам. Това е толкова много! Важно е! Освен това ти знаеш кой съм аз, поне донякъде знаеш. И може би това, което знаеш, ти е достатъчно! А може би то не е достатъчно. Това няма значение. Все пак аз съществувам! Ти можеш да разчиташ на мен, на моето въображение, на моето сърце. Талия, аз имам принципи, от които никога няма да се откажа. Моите принципи не ти пречат. Питам се само - дали ти помагат? Но това няма значение. Ти знаеш много неща, но и много неща не знаеш, Талия! Почакай още малко!"  

МОНОЛОЗИ

"Прояви малко търпение! Моите чувства са вечни. Вечни, докато са силни, и силни, докато са вечни. Ние сме вечни! Талия, аз реших нещо, което ще ти кажа, когато се видим на Земята. Сега няма да ти кажа нищо. Ще те държа в напрежение." Талия избърсала една сълза, трогната от искреното писмо на Сет и от неговите подаръци. Тя разбирала, че Сет я обича. Това й било достатъчно. По-нататък Сет пишел: "Тук няма дървета. Няма птици. Има само думи, които вие изпращате. Думите в космоса могат да сторят чудеса. Но това е друга тема. Ще ти кажа само, че съмненията ми намаляха. Започвам да се изпълвам с градивно доверие - и с градивно недоверие. Слушайки тези думи, аз вече различавам видовете хора, за които си спомням. Мисля, че разбирам - животът е същият, какъвто беше вчера и какъвто ще бъде утре! Хаосът е състояние, от което може да се излезе с общи усилия! Моите думи хаос вече свършват. И ти ми помогна за това - с твоите думи хаос, които пробудиха у мен стремежа към съкровеното - моят нов господар. Само истината ме вълнува - зная, че и ти се вълнуваше от нея. Сега от истината се вълнуваме и двамата. Това е необходимо, магично, истинско. Докога ще продължи това вълнение? Не зная, но сега е така." "А, не. Думата "сега" е малка дума", казала си Талия, но продължила да чете. "Талия, знам какво си мислиш. За теб думата "сега" е малка дума, но не е така. Понякога тя се разтяга и добива страхотни размери. Аз разчитам на това. Не бързай със заключенията. Те много често лъжат. Не се съветвай с никого. Съветите много често лъжат. Слушай своя вътрешен глас и не се подчинявай на друг. Вътрешният глас обикновено не лъже. Зная, че си недоверчива, имало е мигове, когато изпитваш желание да ми отмъстиш за нещо, което не съм ти сторил. Не бъди толкова суетна! Не е нужно да бъдеш отмъстителна! Истината не е в отмъщението! Примирявай се! Дори ако твоят вътрешен глас ти каже: "Направи някоя глупост, за да има защо да съжаляваш!", не го слушай. Забелязал съм, че твоят вътрешен глас от време на време те лъже. Той ти поставя нови изпитания. Бъди твърда като мен! Знаеш, че съм упорит. Това е най-хубавото ми качество. Талия, не излизай никъде и не се срещай с никого. Знам, че си в криза, но ще изпаднеш в още по-голяма криза, ако ме изгубиш заради твоето лекомислие, което много ти се отдава. Ти си родена актриса, но не посмя да станеш такава. Всъщност, Талия, питам се, кой прави жертви - ти или аз? Почакай да се върна от командировката! Тя е много трудна и за мен. Искам, когато ме видиш, да бъдеш с чиста и неопетнена съвест. Нещо, което харесвам." "Съвестта ми е чиста", помислила си Талия. "За какво намеква Сет?" После той пишел сладки думи, придружени с целувка. Талия целунала целувката, после вдигнала главата си и видяла пред себе си...Сет! Това, разбира се, било проекция, която Сет изпратил в писмото си. Той умеел това, както и много други подобни неща. "Истината никога не прилича на себе си", пишел по-нататък Сет. "Тя може да прилича на теб и на мен, но никога не прилича на себе си. Първото условие, за да се запознаеш с нея, е недоверието към тези, които го заслужават." Писмото завършвало със странно предупреждение: "Внимавай! Заобиколена си от призраци. Не виждаш ли, че се лъжеш в причината?"

 - Това, което ни свързва, е начинът, по който мислим, чувстваме и разговаряме! - извикал Сет от Космоса, а Талия го чула. Техниката не била любимият им код.

ВСИЧКО Е ОТНОСИТЕЛНО

Талия непрекъснато намирала доказателства в полза на твърдението, че всичко е относително. Преклонението й пред Айнщайн не се базирало само на възхищение от абстрактния ум. Нещата от живота говорели за себе си обобщаващо. С всеки изминат ден относителното ставало със сигурност такова и не оставало нищо, което не е относително. Самата Относителност правела валсови стъпки в пространството и си говорела сама. Талия я попитала:

 - Можеш ли да ми кажеш нещо по-специално?

 - Животът е специален. Сет е специален. Ти - също. Вън вали. Чуваш ли дъжда? Усещаш ли дъха на времето? Когато въздухът е такъв, диша и твоята душа. Можеш да бъдеш щастлива, ако твоята душа сега диша. Това не се случва всеки ден. Сетивата ти се отварят, пробуждат се нови. Когато рисуваш, не изпитваш ли същото? Широта и покой. Нещо специално, както казват в сериалите.

 Талия се убеждавала все повече в това, че фактите често пъти представляват една привидност.

 - Така е. Всичко може да бъде факт, привидност и случай. Не е ли ставало и това - ти самата да се превърнеш във факт, привидност или случай?

 - Кой може да каже кое какво е?

 - Светлина и сянка - отговаряла Относителността и се усмихвала така, сякаш е лампа, която се слива с другите светлини. - Ухаеща зеленина. Черна зеленина. Това какво е?

 - Спомени. Детство. Юношество. Младост. Пълни сетива. Всичко в сетивата. Желание за живот и неумение да живееш. Светлина и сянка. Искам нещата да бъдат такива, каквито са. Ако те нямат своя красота, кой ще им я даде?

 - Могат ли нещата да бъдат такива, каквито са? - попитала Относителността и сама си отговорила - Едва ли.

 - Сега не съм съгласна с теб - Талия премрежила очи и направила опит да погледне към небето, но в прозорците нямало небе.

 - Целуни тогава Нищото. Кой знае, може би то е Нещо.

 Талия завъртяла глава в размисъл.

НЕИЗПРАТЕНИ МИСЛИ

 "Тази връзка", започнала Талия поредния си монолог, е предизвикана от нуждата ни да общуваме, тя е глътка чист въздух. Аз съм сигурна в безсмъртието на духа. Но и материята е вечна - ние ставаме част от природата, кой знае как й въздействаме? "Нима наистина на земята може да съществува щастие?", казва Шарлот Бронте във "Вийет" и продължава: "Да, съществува. То съществува не само в измислиците на поетите и неосъществените блянове. Някои действително изживяват в продължение на години щастие, дадено от небето, и аз си мисля, че добрите хора, които са се радвали на такова съвършено щастие (защото щастието не спохожда лошите), завинаги запазват благодатното му въздействие. Колкото и тежки изпитания да последват, каквито и болки и болести да ги споходят, дори и в сянката на самата смърт изживените светли дни ги греят със своето сияние, разведряват страданията и хвърлят розови отблясъци и през най-гъстите облаци. И не само това. Вярвам, че съществуват хора, които се раждат, отрасват и изживяват дните си - от меката люлка до спокойната и късна смърт, - без да ги е сполетяло тежко страдание, без буреносни дни в жизнения си път. Обикновено това не са разглезени егоисти, а избраници на майката Природа, същества хармонични и благи - мъже и жени с милосърдни сърца, олицетворение на божите дарове." А ние щастливи ли сме? Не си мисли, че щях да те обичам повече, ако те виждах. Близостта накърнява чувствата. Дори чувствата често са накърняващи. Чувствата и фактите сами по себе си не означават нищо. Какво печелим, ако казваме, че едно е две, а петдесет е сто? Това е най-сигурният начин да изгубим малката, но сигурна единица. О, моята чувствителност не е толкова хладна, а причината за глупавите факти - защото мога да ги нарека такива - е именно тази. Понякога желанието за нещо е съвсем хипотетично, като желанието да изпушиш една цигара. Но в момента, когато я запалиш, усещаш, че вече не ти се пуши. Животът е странна загадка, съвсем не е толкова прозрачен, поне за хората, които наистина мислят, защото те наистина го усложняват. Животът е мъчителна тайна. Ето сега ти може би спиш, часът е 2,30 през нощта, а пък аз ти говоря и чувствам твоята реакция. Как става това? Като всички хора и аз съм едно кълбо от чувства, понякога много пагубни. И се питам - защо? Това става винаги, когато надценя чувствата. Но когато човек не разбира тези тънкости, той намира лесно виновници. Нима мислиш, че аз не съм способна на предателство? Има много изтънчени начини да унижим себе си и другите.

 А сега да поговорим за обещанията - другата Лъжица, която не е за всяка уста. Защото какво е обещанието - не е ли една игра, родствена на други, които не са с нищо по-възвишени? Може би обещанието е онази муха, която искаш да пратиш на човек, когото мразиш.О, не, обещанията трябва да бъдат забранени! Искам да вирея в страна, където не виреят такива цветя. Мислите, които наричаме мечти, са нашите мании. Трябва да има равностойни дейности. Как иначе ще съхраним себе си?" След като Талия прочела повторно текста, тя го изтрила, но все пак някои думи се промъкнали в пространството и стигнали до целта.

ЧУВСТВО ЗА ВИНА

 Талия се събудила с чувство за вина. Чувството било зелено на цвят и горчиво на вкус. Имало вкус на ябълка, от което тя не искала да отхапе и хапка. Но все пак една била заседнала в гърлото й. От това обаче нито изпаднала в безсъзнание, нито седем джуджета я мислели за мъртва. "Дори нямам джуджета", помислила си тъжно тя. "Имах само едно, моето кученце, но то изчезна." Тя не можела да си примири с това чувство, което изглеждало виновно и говорело за някаква отговорност. "Искам да бъда много безсъвестна", казала си тя. "Вчера изядох две паници съвест и само коремът ми порасна, а това не е добре за дрехите. Не изглеждам достатъчно елегантна. Ако не бях обядвала съвест, нямаше да имам корем и щях да съм по-добре. Наистина си спомням с радост за онези малки номера на Сет, които ме карат да се чувствам отмъстена. Сигурна съм, че само от човеколюбие той ми нанесе две-три дребни рани, за да се притъпи неприятното мое усещане за собствената ми пределна несъвършеност и недовършеност. Не е възможно да съм виновна за нещо. Нали Сет е жив и здрав - и аз съм жива и здрава. Чувството за вина е онова нещо, което е написано на черна дъска с черен тебешир и не се вижда с просто око. Не искам да си внушавам, че съм толкова лоша. Сет веднъж ми каза, че съм добра и аз съм сигурна, че точно тогава е бил искрен. Друг път ми каза, че съм неговият ангел-хранител. Има ли вероятност да се е заблуждавал, тоест аз да не съм неговият ангел-хранител? Понякога ми се струва, че съм самият дявол, но това са подробности. Сет, бих искала да те попитам: причинила ли съм ти зло и ако е така - кога, къде и как? Ако можеш, отговори ми веднага!", мислела Талия ожесточено и натиснала оня невидим бутон в пространството, койт включвал системите за връзка с принца в екстремни ситуации.

 Точно в тоя момент Сет се събудил с чувство за вина. "О, ден!", възкликнал Сет. "По-добре да не се бях събуждал. Аз съм толкова грешен и невероятно, невероятно виновен! Не е възможно във вселената да има друг като мене с толкова непростими постъпки. Ако можех да се върна в миналото, щях да направя нещо по-различно! И все пак, не мога да се върна! Затова мога само да се вайкам, да се окайвам, да се оплаквам от себе си и да мразя другите. Понякога си мисля, че съм самият дявол, но това няма значение. Това, че си го мисля, не променя нещата, да. Аз съм лош, а тя е добра и няма спасение за нас. Именно аз ще съм причината, за да попадне и тя в ада. Няма спасение нито за нея, нито за мен. Какво да направя, за да разбере тя, че аз съм лошият, а не - тя?"

 - Много ми е приятно, че го казваш, Сет! - изведнъж се включила Талия в системата за връзка и дори подскочила от радост толкова високо, че ударила главата си в лампата на тавана.

 - Не знаех, че тренираш висок скок! - усмихнал се Сет и гласът му отразил усмивката.

 - О, ти се усмихна! - казала Талия. - Това е чудесно. Просто исках да усетя твоята усмивка. Сега всичко е наред!

 - Не, не е наред! - отчаяно стенел Сет. - Аз съм грешен, аз съм лош.

 - Защо мислиш така, Сет? Не постъпваш ли като героя на една книга в опит за несъзнателно подражание?

 - Подведох те!

 - Вярно е, но първо аз те подведох!

 Сет погледнал мълчаливо в пространството и не видял нищо друго освен един бежов стълб прах, който се виел пред очите му.

 - Това навярно е моето чувство за вина! - казал той.

 - Или моето - добавила Талия много тихо, но Сет не чул нищо. От дясната му страна светели черни звезди на червено небе, а от лявата - бели звезди на жълто небе. Той се чувствал психически и физически сам в този изтерзан космос, без нито един приятел. "Само Талия, която може би вече не ме обича. Поне това показаха моят сън и нейната приказка за някаква друга Талия, чийто прототип е навярно тя", казал си Сет.

ПРИКАЗКА НА ТАЛИЯ

 Сет насочил погледа си към небесния компютър и прочел отново: "И ето, Талия се замислила. Нощите ставали все по-безсънни, а времето - още по-горещо. Любовта и спокойствието напуснали сърцето й, добрините на Сет избледнели и тя се приютила в безразличието, което говорело безизразно.

 Когато любовта си тръгвала, Талия казала:

 - Къде отиваш, любов?

 - На малка разходка. Имам среща под лампата в парка. А ти гледай звездите.

 - Кой ще стопли сърцето ми сега?

 - Високите августовски температури.

 - Гордеех се, че те имам. Сега вече съм напълно сама и съвсем празна.

 - Трябваше да вечеряш, когато беше време за това.

 "Сет", продължила Талия телепатично, "не познавах любовта, преди да те видя. Ти освети като слънце двора на моя живот, всяко ъгълче затрептя, пленено от твоите очи и от нежните, пронизващи сърцето ми думи. Ти ме накара да заобичам всеки миг в деня. Най-сладката любов, която съществува, беше моя. Забравена ли съм?

(първо стихотворение)

Единствена любов, защо затвори своите криле за мен?

Къде да приютя сега глава?

Неземна чистота и чар - нима си тръгват?

Заради него се отказах аз от болката

и в извора на радостта се влях.

Единствен път от светлини и лунна тишина,

къде е сянката от рози до моите нозе,

къде е пролетният дъх на скъпите мечти?

(второ стихотворение)

Далечна е зората...

Подай ръка през планината -

аз мога да я стигна.

достатъчно ми е да знам,

че още ме обичаш...."

 ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПРИКАЗКАТА НА ТАЛИЯ

 - Любов не съществува - казал Сет. - С любовта е свършено.

 - О, не! - казала Талия.

 - Няма да ти кажа, че те обичам. Мразя те.

 - Знам.

 - Не съм го казал.

 - Не е възможно да съм луда по теб, а ти да си безразличен.

 - Не е ли възможно? - казал Сет.

 - Не обичаш мен - казала Талия.

 - Обичам Жената.

 - Но аз съм само една.

 - Не, не си.

 - Ти обичаш просто Жената.

 - Да, обичам жената, но обичам и теб, твоите коси, твоите ръце, твоите очи, обичам те, но няма да ти го призная. Чуваш ли вълните? - казал Сет.

 - Не е възможно да е истина. Не е възможно да ме обичаш.

 - Не е възможно - повторил Сет.

 - Възможно ли е? - попитала Талия.

 - Ела - казал Сет.

 - Не е възможно. Това не е любов.

 - Това е любов. Ще остана с тебе до края. Чуваш ли вълните?

 - Чуваш ли вълните... - повторила Талия.

 - Залеза... виждаш ли залеза...

 - Гледай ме в очите...

 - Гледам те в очите... - казал Сет.

 - Чуваш ли вълните? - попитала Талия.

 - Вълните в теб?

 - И тези... - казала Талия.

 - Искаш ли да те стопя? - казал Сет.

 - Искам да ме стопиш...

 - О, нека те стопля! - предложил Сет. - Любима!

 - Ръката ти е чудесна - казала Талия.

 - И твоята.

 - Нима има смърт? Защо трябва да умираш някога? - попитала Талия.

 - Моля те, не умирай никога - казал Сет.

 - Не искам никога да умреш - отговорила Талия. - Искам да си вечно жив. Искам винаги да свети лицето ти. Нима това лице ще ми измени?

 - Вече не - казал Сет.

 - Вече не...

 - Не... Жалко, че това е само една приказка. В живота няма да ме обичаш така. Колко време можем да задържим приказката? - попитал Сет.

 - Ще те обичам и в живота - отговорила Талия.

 - О, моля те, не се насилвай. Остави приказката да живее - казал Сет.

 - Къде си? - попитала Талия.

 - Не съм тук - казал Сет.

 - Можем ли да танцуваме до залеза, до вълните... - предложила Талия.

 - Няма музика - казал Сет.

 - Има. Не чуваш ли вълните, не виждаш ли залеза? Ще потъна в пясъка.

 - Недей - казал Сет.

 - Ще изчезна, ще се стопя - казала Талия.

 - Ще изчезнеш, любов моя, ще се стопиш - отговорил Сет.

 - Не ме оставяй да изчезна - помолила Талия.

 - Няма. Къде е Всичко? - попитал Сет.

 - Чуваш ли вълните? - казала Талия.

 - Не - отговорил Сет.

 - Виждаш ли залеза? - казала  Талия.

 - Вече е тъмно. А приказката свърши - казал Сет.

 - Ще напишем друга - утешила го Талия.

 - Чуваш ли вълните? - попитал Сет."

 Така завършвала приказката на Талия, звучала странно и затова Сет вярвал, че тя вече не го обича.

СПОРОВЕ И СТРАДАНИЯ

 "Всичко друго виждам, освен смисъла!", казал си Сет. "И няма смисъл, и няма рай. Плача и страдам." Избърсал една сълза от върха на обувката си и вече не открил друга в очите си. "Тя каза, че не ме обича - спомням си много добре какво сънувах. Как можа?"

 - Не плачи, Сет - казала Талия отдалече. - Ако можех и аз да плача, и това нямаше да ме разстрои повече, щях да пролея цял порой сълзи. Може и да не съм преуспяваща принцеса, но умея да страдам като истинска мъченица.

 В това време Сет се опитал да скубе косите си като в дребва трагедия.

 - Не! - извикала Талия. - Не давам косата!

 Сет спрял за миг и погледнал неподвижно към зеления червей, който приближавал.

 - Исках само да казваш: "Да!" - казал той на далечната Талия.

 - Кога съм ти казала, че не те обичам, Сет?

 - Ти го каза.

 - Нали знаеш, че в нашата приказка не трябва да има проблеми?

 - Виж ти, при Оскар Уайлд може, а при нас - не може!

 - Не става дума за жанра, а за нас, Сет. Ние с теб искаме нещо по-сладко.

 - Да. Но понякога си мисля, че соленото е за предпочитане. Нещо по-живо, по-истинско изглежда добре на фона от розови мечти!

 - Сет, аз разбих живота ти!

 - Между другото досега си мислех, че аз съм ти разбил живота.

 - Ти си от моята мечта - как можеш да разбиеш живота ми?

 - Талия, в онова изтрито съобщение ти каза, че мразиш мечтите. Аз съм невинен!

 - Нали доскоро ми казваше, че ти си виновен?

 - Това не съм бил аз, Талия! - казал Сет, след като си пуснал един телевизор във форма на жаба. Когато погледнал през прозореца, небето и звездите светели просто за отмора.

НАЙ-ГОЛЯМАТА МЕЧТА НА ТАЛИЯ, КОЯТО БИЛА ПРОТИВ МЕЧТИТЕ

 Талия се озовала отново в своето усамотение, а една хлебарка, голяма като слон, се приближила към нея и я попитала:

 - Талия, кажи ми, моля те, коя е най-голямата ти мечта?

 - Хлебарке, аз мисля само за Сет, а ти се опитваш да отвлечеш вниманието ми! Не разбираш ли, че не искам да мисля за нищо друго, освен за него? Така мога да го спася, а и той може да ме спаси! Как се осмеляваш да прекъсваш великолепния диалог, който провеждахме със Сет! - тропнала с крак свръхядосано Талия, искрено съжалявайки, че това не е копито, за да чуе дори Сет колко е недоволна.

 - Но, Талия, той се беше изключил! - казала хлебарката.

 - Как дръзваш да ми говориш такива неща? Аз превърнах живота си в еуфория, за да долавям влюбените трептения, които излъчва неговото тяло. Не искам да знам за нищо друго. Но аз очаквам с нетърпение следващото послание на Сет. Послание, от което аз няма да разбера нищо, но то ще ме направи богата, защото ще повярвам, че имам всичко! Следващото послание, за което мечтая!

 - Но коя е най-голямата ти мечта?

 - Искам Сет винаги да има нужда от мен, винаги да ме обича! Това искам! това е най-голямата ми мечта! Искам да бъда обичана. Моля те, хлебарке, помогни ми.

 - Как?

 - Иди до Сет и му кажи, че не мога да живея без него. Моля те, направи това за мен и нека щурците да свирят за него цяла нощ!

 Хлебарката се понамръщила, но обещала да изпълни заръката.

ПЪТЕШЕСТВИЕТО

 Дълго вървяла хлебарката, но най-накрая стигнала до Сет. Той живеел в един неземен град, на една неземна площадка, в една неземна къща и говорел с неземни хора. Когато хлебарката намерила точния адрес, тя предала точните думи на любимата и понечила да се върне. Но Сет я спрял:

 - Талия ми зададе три въпроса, но аз не мога да отговоря сам.

 - Кога ти е задала въпросите?

 - Току-що ги сънувах.

 - Значи съм закъсняла... - рекла хлебарката. - Не ми остава нищо друго, освен да изчезвам.

 - Почакай - казал Сет. - Ще ми направиш голяма услуга, ако отидеш до вълшебната планина зад вълшебния град и намериш вълшебника, който ще отговори на три мои въпроса. Първият въпрос е: Откога обичам Талия? Вторият: Защо я обичам? А третият: Докога ще я обичам? И ако може - да ми сигнализира малко преди срещата с нея, за да подготвя осветлението и другите ефекти. Нека ти каже нещо и за ролята на Талия.

 - Сет - рекла хлебарката, - Талия страда.

 - Не - казал Сет. - Тя е в еуфория.

 - Тя е в страдаща еуфория - пояснила хлебарката. - Не може да задържи еуфорията, загубва връзката.

 - Това е така, защото не ми изпраща често послания, а само веднъж седмично. Как иска да има връзка с мен?

 - Но и ти, Сет, си същият. А когато си сърдит, мълчиш цели седмици... Причината е друга - казала хлебарката. - Освен това не е ясна ролята на Талия.

 - Ако изпращаше и получаваше по-често послания, досега щеше добре да си научи ролята - отговорил гордият и непреклонен Сет.

ВЪЛШЕБНИКЪТ И НЕГОВИТЕ ОТГОВОРИ

Когато хлебарката намерила вълшебника, той се оплакал, че отговорите му се били свършили.

 - Отишли са някъде - тюхкал се вълшебникът. - Вчера бяха тук, през целия ден, преди малко си говореха със залеза, а после се плъзнаха по вълните... - и офейкаха. Сега нямам нито отговори, нито залез. Само вълни.

 - Е, вълшебнико - помолила се хлебарката, - да не искаш да кажеш, че напразно съм била този път?

 - Може и така да е. Обади се друг път, защото сега гледам "Островът на съкровищата".

 - Добре. Само пет минути. Въпросите са много лесни, ще измислиш. Кажи: Откога Сет обича Талия?

 - Никой не може да каже.

 - Защо я обича?

 - Сигурно я обича заради приказката.

 - Докога ще я обича?

 - Вечно.

 - Благодаря ти от сърце, вълшебнико! И още един въпрос: Каква е ролята на Талия?

 - Затрудняваш ме. Вероятно Талия ще изпълнява ролята на шапка невидимка или тази на обожаваната от рицаря дама. Както ти казах, хлебарке, загубих си отговорите, залеза и небето, но останаха вълните.

 - Много ти благодаря - повторила хлебарката и се сбогувала с вълшебника.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ХЛЕБАРКАТА И ОЩЕ СТРАДАНИЯ

 Принцът лежал и страдал. Когато хлебарката се върнала и застанала до леглото му, той казал:

 - Искам да страдам сам. Ако обичаш, остави ме.

 - Нося ти няколко отговора.

 - Е?

 - Нищо не е сигурно. Едно обаче е сигурно - няма да завали.

 - Довиждане.

 Хлебарката се отказала да посещава отново Талия и се отдала на нови приключения.

 Сет се обърнал на другата страна, отворил дневника си, извадил оттам едно писмо и го накъсал на малки парченца. После ги хвърлил в огъня и казал:

 - Така ти се пада. Ти ни раздели.

 Преди да изгори напълно, писмото отговорило:

 - Аз не съм виновно. И Талия не е виновна. Дори ми се струва, че има някакво недоразумение.

 - Добре - казал Сет. - Аз съм вече друг човек и не се интересувам от принцеси. Не се интересувам от жени. Жените са лоши, а принцесите - два пъти по-лоши.

 - Желая ти щастие - промълвило писмото с последни сили, преди да се превърне в пепел.

 После Сет запалил една цигара, взета назаем от един пушещ робот, и се замислил. Гледал в огнището и говорел:

 - Истина не съществува. Лъжа не съществува. Само сън, сън, сън. Розите изгоряха. Но сънят остана. Все още не зная кой съм, къде съм и какво е моето предназначение. Тръгнах на път, за да открия себе си, но виждам само роботи. Добротата се стопи в сърцето ми. О! - простенал той. - Имам нужда от помощ. Тези каменни хора с техните каменни лица няма да ми помогнат. Ще бъде ли някой добър с мен? Кой ще запали отново огъня в мен? Моето страдание ме убива.

ПО-ДОБРЕ ЛУДОСТ, ОТКОЛКОТО НИЩО

 Талия отново се включила и този път изпратила следното послание:

 - Ще ме отровиш ли, любов моя, завинаги и безвъзвратно? Ще ме превърнеш ли в отражение, което не знае вече нищо друго, освен теб, само теб?

Почакай случаят да разреши

и всички сенки да заспят.

Почакай да се съмне.

 - Принцесата е малко объркана - казал си Сет, като получил посланието. - Но това е по-добре, отколкото нищо.

ЗАМРЪЗНАЛИЯТ СЕТ

И тогава Сет се вледенил.

 Ръцете му заприличали на снежни клони, лишени от сребристи иглички.

 Очите му гледали неподвижно и той не виждал нищо.

 Краката му не помръдвали. Минала цяла минута, докато духът на Сет витаел наоколо и търсел тялото, което мълчало. Обзет от крайно нетърпение, духът влязъл в тялото и казал:

 - Хващам се на бас, че това тяло ми е познато отнякъде.

 - Само така си мислиш - говорел неподвижният поглед, а устните, пребелели и напукани, не отронвали дума. Даже мълчанието усетило болка в гърлото и се оттеглило в пещерата с чудовището. Всички сенки наоколо се скрили, с изключение на една - Сянката на неумелото общуване, наречена още Сянка на разминаването. Тя казала:

 - Колко беше хубав Сет и как весело се смееше! Какво ли се е случило? Може би е пил студена вода или си е мислел, че пие. Най-вероятно е второто. Мъжете като него не пият студена вода през зимата, а вече е зима.

 - Колко погрешна представа имаш за мъжете! - просъскала една извънземна пепелянка, която пълзяла в близост до замръзналите крака на Сет. Извънземните пепелянки не се интересували от климата. Слънцето поклатило глава, но никой не го видял, защото било далече. Чудовището се подало от езерото и добавило:

 - А мълчанието мислеше, че съм в пещерата! Ха-ха!

 Сет обаче не казал нищо. Той дори не чувал какво се говори около него. Шегата на чудовището не го развеселила, защото бил много умислен. Някои могат да мислят, дори когато са замръзнали. Казват, че това им е в кръвта.

 През това време Талия видяла с мощния телескоп на любовта замръзналото тяло на Сет.

 После започнала да решава кръстословица, но във всички посоки излизала една и съща дума: "МРАЗ". Побили я тръпки. Ако не вярвала в привидения, щяла да си помисли, че тя самата е изписала думата, но знаела много добре, че има привидения. Тя лично била виждала няколко и не останала с добри спомени от срещите... Времето се навъсило още повече, но появяващата се снежна покривка радвала очите. Красотата на света възтържествувала, макар и частично. Талия си казала: "Дали Сет може да спи, като е замръзнал? Не го ли тресе?" 

ВЕСТИ ОТ СЕТ

 Талия пиела кафе в едно от онези кафенета, избрани от нея като средство за развлечение. Изведнъж от тавана на кафенето се спуснал един много стар и добре познат образ. Призракът проговорил:

 - Талия, ще ти кажа тихо едно нещо, но няма да се сърдиш. Виждаш ли оня прозорец със зелените щори?

 - Да, виждам го. И какво от това?

 - Талия, там има един човек, който иска да се срещне с теб. Той носи някакво съобщение.

 - Да вървим - казала Талия. - И бездруго вече си изпих кафето.

 Тя облякла якето си, сложила каубойската си шапка и поела към неизвестното. Пътят бил кратък - двадесетина метра. Когато стигнали до прозореца, един човек се подал отвътре и казал:

 - Влезте. Сега ще отворя вратата.

 Призракът кавалерствал на принцесата, а тя смело се оставила на услугите му.

 - Талия, вчера се видях със Сет - казал вестителят. - Бях на неговата планета. И там е студено, както при нас.

 - А той добре ли е?

 - О, добре е, принцесо, не се притеснявай за него.

 - Какво прави?

 - Изрязва от вестниците разни картинки и си прави албум.

 - Какви картинки изрязва?

 - Със спомени. Спомени за събития.



ДРУГАТА КОМПАНИЯ

На следващия ден Талия си приготвила палачинки, като използвала готова прахообразна смес. Твърде доволна от стореното, тя се изпълнила с приятни мисли. Казвала си: "Истинската любов побеждава. Причината зе неуспех не е в мъжете или жените като цяло, а в нас самите. Радвам се, че времето е така милостиво към мен и ми позволява да чакам. Докато чакам, ще направя хиляди хубави неща." Изведнъж видяла, че из въздуха хвърчат възглавнички и в първия момент помислила, че това е много романтично, но после осъзнала, че е някакъв хитро скроен номер. Талия си казала: "Ами ако някоя от тези възглавнички ме удари по главата, какво ще се случи?" Тя гледала към възглавничките и се опитала да бъде твърда, стискала зъби дотогава, докато един зъб се отронил и с презрение изрекъл:

 - Колко си груба! А може би - просто глупава...

 Талия разширила зениците си, но не помръдвала. Отгоре на всичко се смятала за много печена, но този път направо била прегоряла. Мислите й се объркали и тя разбрала, че е жена, разбрала, че е смъртна, че е луда и още - че е жива.

 После възглавничките започнали да летят по-ниско и най-накрая се приземили безопасно около нея, но тя продължавала да ги гледа с изненада и с нестихващ интерес. Освободена от скуката и запозната със страха от неочакваното, тя се правела на храбра, а възглавничките просто се премятали по килима. Талия запяла песента: "Пропадам в кладенец невидим".

РОМАНЪТ НА СЕТ

 През това време Сет, леко размразен, пишел роман, който започвал така:

"- Студено е. И на краката е студено. Обуй чорапи! - казала жената.

 - Няма да обуя! - отвърнал мъжът и погледнал към прозореца. Тъй като вратата към терасата била отворена, от стъклата на терасата изчезнали снежните цветя.

 - Смятам, че белите чорапи са по-хубави - продължила жената, - но се перат по-трудно. Затова обуй сивите.

 - Няма да обуя, казах ти вече - рекъл мъжът. Той искал да ходи бос. Така се чувствал по-добре. Бил горд от себе си. Днес бил спечелил седем лева. Щял да си купи една кутия цигари и щели да му останат два лева за ракия.

 - Не бива да бъдеш надменен, мъжо! - настояла жената. - Това, че днес ти изкара седем лева, не е причина за високомерие. И аз ходя на работа, но на мен не ми плащат.

 Мъжът я погледнал раздразнено. Защо все намеква, че ходи на работа? Ако иска да знае, и той може би ще ходи на работа всеки ден... някой ден... Работата не е важна. Важен е духът. Важно е хората да се обичат. Сега ще й го каже:

 - Жено, много е важно хората да се обичат.

 - Знам - отговорила жената.

 - Обичаш ли ме, жено?

 - Обичам те, мъжо - отреагирала жената и се прозяла, защото й се спяло. - Вече ми се спи. Ще си легна. Толкова е хубаво да спиш.

 - О, това е най-хубавото нещо на света... Жено, виждаш ли нашата кучка колко е пухкава!

 Жената пак се прозяла.

 - Най-хубавото нещо е да се наспиш! - повторила тя. - Всичко друго е празна работа.

 После започнала да се чеше по главата, защото това й действало приспивно. Мъжът я гледал с възхищение и се питал кога ще си изреже ноктите - и бездруго не ги лакира. Но точно тогава тя казала:

 - Този лак не е засъхнал още. Дали да го използвам?

 - Добре. Използвай го - казал той. Винаги бил изпълнен с благородни чувства и стремежи, не се противопоставял на жената и това обуславяло тяхната идилия, която била несъмнена.

 - Толкова се радвам, че те познавам - казала жената. - Ако не се бях напила оная вечер, нямаше да се запозная с теб. Но ти недей да казваш на другите, че съм се напила.

 - О, не мисля, че беше пияна - възкликнал мъжът вдъхновено. - Ти просто спеше на масата и аз те събудих, защото ми трябваше един стол, не помниш ли?

 - Наистина не помня - промълвила жената. - Толкова ми се спи, а не мога да заспя. Къде отиде сънят?

 - При всичките ни мечти... Жено, жено, помниш ли едно време как хубаво спяхме? А сега сме станали като караконджоли.

 - Защо не можем да спим? - простенала измъчено жената.

 - Защото сме грешни - изохкал вмъжът, озарен от вътрешно прозрение.

 Жената пак погледнала към терасата и видяла, че на прозорците се появили снежни цветя.

 - Има надежда. Всичко може да се оправи - казала жената тихо.

 - Ти пък откъде знаеш, че има?

 - Казвам ти, че има.

 - Животът е много тежък. Но ние ще се борим - заявил мъжът твърдо. Сега, когато я наблюдавал целенасочено и виждал колко е обикновена, колко е лишена от романтика, той пак я обичал. - Харесвам те такава, каквато си - изрекъл той с чувство за изпълнен дълг.

 - И ти си имаш своите недостатъци.

 - Нямам недостатъци - отговорил мъжът кратко, не искал да спори, защото му се мълчало вече.

 - Само така го казах - прибавила жената, погледнала към терасата и видяла светлините отвън. Имало светлини, близки и далечни. Нощта била красива, щяло да бъде красиво и утрото. - Нощите са красиви, когато гледаш през прозореца, вярвам в това. Обичам да гледам през прозореца.

 - Знам... Прозорците са прашни, но гледай, щом ти се гледа. Няма да заставам на пътя ти. Светът е хубав! Жено, ти вярваш ли в бъдещето?

 - Вярвам, че е зима, а после ще дойде пролет. Всичките ни усещания са лъжливи.

 - Знам.

 - Някога бях романтичка и мислех това, което исках. Сега мисля това, което си заповядам.

 - Знам - казал мъжът, вече отегчен.

 - Трябва да се промени нещо. Какво ще променим, мъжо? Животът е станал скучен.

 - Ще променим себе си - добавил мъжът с последни капчици търпение.

 - Бих искала да променим нещо друго. Цял живот се променях и ето ме сега - една дебела спотаена романтичка с ролки в косата, жена, която си говори сама - това съм аз - с известно недоволство, което се прокрадвало в тона й, констатирала жената.

 - Но вдъхваш доверие. Ролките ти отиват.

 - Вярно ли е?

 - Не искам да си хубава, не искам. Искам да вали.

 - Сняг?

 - Да вали сняг и да ловя с ръка снежинките. Снежинките да танцуват вихрен танц. Въздухът да е населен със снежинки. Снежинки отгоре, отдолу, отляво, отдясно - и да бъдеш по средата, да гледаш към мен и да ме виждаш. И аз искам да бъда романтичен...

 - Да - казала жената. - Тогава няма да се влюбвам в друг, по-романтичен. Няма да се налага.

 - Но ти и сега не си влюбена.

 - Откъде знаеш?!"

 След като свършил първа глава, Сет си представил, че от гърба му се спуска дълга червена мантия, обшита със сребристи звездички, а на главата му стои корона от истинско злато.

МЪДРИ МИСЛИ НА ОТЧАЯНА ЖЕНА

 През това време Талия станала далтонистка. Освен това тялото й се виждало издължено и положено сред египетска гробница, в саркофаг юрганче. Може пък да е мумия, кой знае. Но тя не е мумия. Зеленото изглеждало синьо. Вместо любимите си образи виждала други, не така любими. Знаела, че това, което мисли, е тя, но не била убедена в това. Нямала сили да вдигне ръката си, но краката й се движели по принуда. Разбрала, че разликата между два цвята е само в очите. Не можела да се дистанцира от нестаналото, нито от станалото. Не била сигурна, че е нормална, но била сигурна, че не е сигурна. Усмихвала се унесено и мразела тази усмивка. Знаела, че ще прости всичко на Сет, само ако го види. Не се интересувала от фактите, искала си Сет и нищо друго. Дежурната лекарка казала: "Алергия от лекарства", а тя само се усмихвала и си мислела за Сет. Искала го на всяка цена. Когато дошла на себе си, тя изпратила на Сет "Мъдри мисли на отчаяна жена". А именно:

 Не разбираш ли колко съм объркана?

 Наистина ли искаш да ми помогнеш?

 Разбираш ли ме?

 Разбираш ли как живея?

 Разбираш ли какво очакват другите от мене?

 Смяташ ли, че имам нужда от илюзии?

 Смяташ ли, че илюзиите помагат?

 Самотата си е направила къщичка в моето сърце и не иска да чуе за друго жилище.

 Прозорците на самотата са счупени от външния шум.

 Тези, които искат да ми помогнат, често пъти само ме нараняват.

 Всичко около мен се дели на две - ти и останалия свят.

 Всеки ден самотата откъсва по един плод от дървото ми.

 Всеки ден нахалството откъсва по едно цвете от градината.

 Всеки ден лъжата сваля една усмивка от лицето ми.

 Аз мислех, че си мой приятел.

 Нарекох те любим.

 Излъгах себе си и теб.

 Излъгах те, че времето е спряло.

 Исках да мислиш, че съм хубава.

 Криех се, за да мислиш, че съм млада.

 Молех боговете да ми помагат в лъжата - и пътищата - да ме закрилят.

 После пътищата се скриха и боговете ме изоставиха.

 Ти видя коя съм и каза: "Приеми да бъдеш само това, което си ти."

 Ти взе пътищата в ръце и ги разпиля.

 Вдигна се вятър. Той разроши косата ми. Косата се разлетя пред очите ми. Не виждах нищо.

 И ето сега съм само това, което съм.

 Но нима някой знае името ми?

 Кой е чувал за мен?

 Заваляха дъждове и заличиха написаното на пясък.

 Всичко написах на пясък.

 Исках невъзможното. Хвърлих пламъка на земята и казах: "Стопли ме. Стопли него." Но пламъкът угасна.

 Сега ръцете ми са празни. Очите ми гледат някъде в пространството. Те не искат да видят истината, не искат да повярват в лъжата, но по средата няма нищо."

 След като вдигнала главата си от текста, Талия видяла, че вали дъжд и всяка капка образувала буква, а буквите образували стихотворение със заглавие

БЕЗПЛАТНА МЕЧТА

Любовта ми е голяма,

бих се качил и на клада.

Тя във мен ври и кипи,

като че ли и даже люти.

Но какво да направя,

за да я докажа,

освен да изгоря на клада.

Сетила се, че Сет е помолил капките да напишат стихотворението и си запалила една вредна цигара, докато мисли върху факта колко я обича Сет. После онемяла, оглушала, ослепяла, изпаднала в транс и пак се свестила с думите: "Обича ме".

НАЙ-ВАЖНОТО СЪБИТИЕ

 "Вечната пътничка!", мислел си Сет за Талия с тъга. "Никога нищо свое, нищо трайно не е имала. Всъщност не никога, а отдавна. До мига, в който се появих аз."

 "Виж го ти Сет!", казала си Талия. "Долетя от Космоса, за да ми каже "Здравей!"

 Сет имал всички белези на човек, привързан към нея. Дори една нощ, според собствените му думи, спал на една пейка в нейна чест. Талия обърнала внимание на неговата усмивка. "Мога да я нарека лъчезарна!"

 Той седял на един стол и я гледал с чаровен поглед, усмихвал се. Той бил тук. Това било ясно и чудесно. А какво щяло да бъда После?

 Тя пристъпила към него и му казала дългоочакваното здравей. Обикновеният несвързан разговор, типичен за подобни случаи, не можел да им каже нищо. Талия го гледала в очите и търсела отговор на въпросите си.

 Отначало според нея отговорът бил дума, летяща около център Любезност и Независимост, Обич от Разстояние.

 Слънцето, което греело, не реагирало зле на този отговор.

 Изведнъж дошъл другият, страшен със своята отговорност съвсем смел отговор. Този отговор гласял: "Всичко или нищо".

 Оня преходен период, който бил характерен досега, заплашвал да си отиде - той стоял до вратата с чанта в ръка и казвал: "Аз си тръгвам".

 Сет и Талия вдигнали рамене. Те били ядосани на другите и затова решили да правят, каквото решат. Сърцето на Сет греело в деня като сърцето на Данко. Лицето му блестяло от обич. А Талия бързала, не искала да закъснее по пътя на непредвидените ситуации. Те попаднали в онова състояние, което се нарича "живи-мъртви" или "безсъзнание с полуотворени очи".

 Сет врачувал на Талия като някои други преди това. Предсказал й проблеми с кралския съвет и предсказанието му се оказало вярно.

 Но Талия пренебрегнала всички разумни и неразумни основания, всички лъжи, клевети и верни донесения. Силите, които имали, се изправили до тях и казали: "Ние сме вашите сили, а вие сте нашите сърца. Ще се бием за едно по-светло бъдеще."

 Сет казал:

 - Не разсъждавай, Талия, вредно е.

 - Нима допускаш, че го правя? Това не е вярно. Аз изобщо не мисля и моите действия го доказват.

 - А какво доказват моите действия? - попитал Сет.

 - Същото, което доказват моите. Косата ми настръхва.

 - Не виждам.

 - Вгледай се.

 Сет забелязал, че косата на Талия настръхвала.

 - От какво те е страх?

 - Знаеш от какво. От злите езици. От умните съвети. От ударите под кръста и над кръста. От твоята необикновеност, която ме пленява.

 - Нима те е страх от любовта, по-точно - от привързаността?

 - Страх ме е от това, че и аз не мога да намеря думата, която ни определя.

 - Не се притеснявай много. Всичко ще си дойде на мястото.

 - Но кой ще пази мястото на всичко?

 Сет не знаел това.

 Местата се били разместили, земните пластове също се разместили. "В целия космос няма място за нас!", помислила си Талия. "Но ние дори не можем да махнем с ръка, защото ръцете ни ще се вледенят." После тя видяла бележката, оставена от сет на излизане: "Не се предавай лесно. Желая ти успех. Очаквай ме. С обич - Сет." Казала си: "Желаеш ми успех. Какво е успехът? Сливи за смет? Нима съм осъдена да притежавам само себе си и то донякъде?"

СЪНИЩА

По-късно обаче Талия за пореден път усетила, че сетивата й се подобрили, станали по-естествени, възвърнал се първичният вкус към живота, но вече смесен с вековния опит.

 - Вкус към живота... - казал Сет. - нима го беше изгубила?!

 - Да. Беше така, преди да те срещна.

 - Но с мене срещна и много проблеми.

 - Не мога да отрека фактите! И все пак ще цитирам себе си - кои неща са факти?

 - Кои неща са факти?

 - Онези неща, които сънуваме.

 - Ти сънуваш ли?

 - Сънувам, разбира се. Ти не сънуваш ли?

 - Може би сънувам.

 - Харесва ли ти книгата, която е изчезнала от стаята ми?

 - Не ставай дребнава, просто я взех.

 Всъщност Талия се зарадвала, че Сет сам си е направил подарък.

 Рано сутринта на следващия ден слънцето изгряло.

 Сет можел много неща, постепенно осъзнавала Талия. Той знаел колко е две плюс две, освен това можел наистина да докаже, че сборът не е равен на четири, а на пет, шест или нещо подобно.

 Талия започнала да вярва, че някои думи са творение на дявола и не означават нищо конкретно.

 - Интересно как аз с моята интуиция не съм усетила, че ти си тук, когато аз съм там? - още не можела да се начуди Талия.

 - Не знам - въздъхнал скромно Сет, забравяйки дори, че влязъл през прозореца в стаята, още преди принцесата да се върне. - Понякога си толкова луда. Но не колкото мен!

 - Нали затова те обичам! - казала Талия и си затворила очите.

 А другите, които не били луди, ги гледали така, както обикновено гледаме лудите и си казваме: "Тия са луди!"

 После тя си отворила очите и му подарила една орхидея, две снимки, две картини, две миди и себе си.

 

ЗВЕЗДАТА

 - Сет, аз ти подарих себе си, но в моя подарък липсваше Звездата.

 - Коя звезда, Талия?

 - Сигурна съм, че си чувал за кончето със звезда на челото. Някога аз имах такова конче и много се обичахме с него. Когато се наложи да отпътува в друг свят - ти си спомняш оня исторически период, когато половината прекрасни неща напуснаха пределите на страната ти и се приземиха в други измерения - аз се разделих с него завинаги, но то ми остави своята звезда. Свали я от челото си и ми я подаде в знак на обич. Обясни ми, че никога няма да ме забрави - и докато пазя неговата звезда, винаги ще ме вижда и ще ми помага по своя прелестен начин. Но един ден се случи нещо необичайно. Аз държах звездата в шкафа и често го отварях, за да я погледна. Криех я от хорски очи, за да не я урочасат. И все пак в един злокобен Четвъртък, точно преди Великден, звездата беше изчезнала.

 - Не мога да повярвам!

 - Да, беше изчезнала. Всичко друго си беше там, дори нямаше следи от разместване.

 - Какво беше станало със звездата?

 - Не знаех, но неотдавна кончето ми се обади по радиото.

 - Как така по радиото?

 - Просто се беше включило и ми каза, че звездата е на сигурно място, отвлекли я, така каза то - "отвлекли" - именно феите.

 - Феите?

 - Да, малките феи от близката гора. Нощем, когато искали да играят на криеница, невинаги имало звезди и те решили да сложат моята звезда на едно високо дърво да им свети.

 - Защо не си я вземеш обратно?

 - Знаеш ли - навела глава Талия, - кончето каза, че трябва сама да създам звезда. Истинска звезда. Всъщност аз почти получих. Виждаш ли онази малка звезда в аквариума?

 - Ти ли я направи?

 - Аз. Не е лоша, но трябва да порасне, да се размножи и тогава ще дам и на тебе една малка звездичка, за да си я гледаш. Малка, за да я носиш винаги със себе си. Да ти напомня за мен!

 - Знаеш ли, Талия, може и да започна да вярвам в нещо, по-силно от измислиците. Например - в реалния свят.

 - Има ли такъв?

 - Разкъсай обръча,

   иде твоят принц, носи ти бури от Севера,

   дъждове от Юга.

   Скрий недоволството в орехова черупка,

   обвий тялото си във воал от лунна светлина.

   Но не скривай ръцете си в огъня,

                       Богиньо,

   разпали с тях жарта по лицето ми.

 Като чула тези толкова възторжени думи, на Талия не й останало нищо друго, освен да повярва, че Сет казва истината.

 - Ще се омъжиш ли за мен? - попитал я Сет.

 - Да - казала Талия. - Да. Имам ли избор?

 - Не - казал Сет. - Не. Имаш само една възможност - да бъдеш винаги с мен и да приемеш всички изпитания смело, да предизвикваш предизвикателствата и да се бориш за своите и моите чувства. Нямаш друга възможност, докато си жива. Животът ни никак няма да е лесен, няма да прилича на песен, а на буря в чаша мляко, но ти не се притеснявай за това. Бурите затова са създадени, за да ги търсим и обичаме. когато бурите намалеят, ще се върна отново на онази планета, където си мислех за теб като единствена възможност за тихо щастие, за да осъзная, че и в него има прелест.